Когато сестра ми поиска ключовете, разбрах, че в този апартамент май никога не съм била семейство

— Остави папката веднага.

Това го казах на сестра ми Мария, още от вратата, и толкова рязко, че и аз се стреснах. Тя беше клекнала пред шкафа в хола на майка ми, с разхвърляни документи по пода — нотариален акт, стари бележки от Топлофикация, епикризи, квитанции. Майка ми беше в спалнята и кашляше, а аз бях дошла само да й занеса лекарства от денонощната аптека.

Мария подскочи и вика:
— Не ми крещи. Търся пълномощното.

— Какво пълномощно? Кой ти е давал пълномощно?

— Ами за банката. За пенсията. За сметките. Не мога вече всеки път да те чакам теб.

Това „теб“ го каза така, все едно аз съм някаква чиновничка, а не сестра й. И ми кипна. Защото две години аз карам майка ми по болници — Пета градска, после в ИСУЛ, после по изследвания в поликлиниката в „Люлин“. Аз говоря с личната лекарка, аз купувам лекарства, аз вися по опашки в НОИ. Мария идва в неделя за час и половина с баничка и после качва снимка как е „при мама“.

Казах й:
— Като не можеш да ме чакаш, вземи я при тебе в „Младост“.

Тя се изсмя, ама нервно.
— В двустаен с две деца и мъж на смени? Айде стига.

Тук майка ми извика от стаята:
— Пак ли почнахте? Не съм умряла още.

Влязох при нея, дадох й водата и хапчетата. Ръцете й трепереха. Тя ме погледна и тихо каза:
— Дай на Мария синия плик от чекмеджето.

Аз направо замръзнах.
— Какъв син плик?

Мария вече беше на вратата.
— Кажи й, мамо. Така или иначе ще разбере.

И тогава майка ми, без много увъртане, ми каза, че преди три месеца е подписала предварителен договор да прехвърли апартамента на Мария срещу гледане и издръжка.

Честно, ушите ми заглъхнаха. Този апартамент в „Надежда“ е единственото нещо, което нашите оставиха. След развода си аз се върнах тук за малко, после си наех гарсониера, но пак бях все тук — ремонти, лекари, сметки, всичко. И накрая — на Мария.

Казах само:
— Сериозно ли?

Майка ми се обърна към стената.
— Не съм длъжна да искам разрешение.

Мария, естествено, веднага:
— Не е заради апартамента. Аз поемам кредита на мама.

— Какъв кредит? — пак аз, като идиот, стоя и питам.

Оказа се, че майка ми миналата година е изтеглила потребителски кредит от банка, 14 хиляди лева. И аз не знаех. Парите били отишли за дългове на братовчед ми Сашо, синът на леля ни от Перник. Заплашвали го с частен съдебен изпълнител, щели да му вземат буса, той с това работи. Майка ми му „помогнала временно“. Само че той не върнал почти нищо. Вноските тръгнали, тя не смогвала, и Мария започнала да доплаща.

Аз направо избухнах:
— За Сашо има пари, за мене — не. На мене като ми трябваше помощ с детето и наема, тогава нямаше.

Майка ми се надигна и вика:
— На тебе ти помогнах, като ти гледах детето три години! Забрави ли?

И тук, да си кажа, ме удари. Защото е вярно. Когато бившият ми замина за Германия и изчезна, майка ми взимаше Виктор от детска, държеше го, докато съм на работа в магазина, готвеше. Само че тогава бяхме „семейство“. После, като си стъпих малко на краката, все едно станах удобната дъщеря. Тази, на която се звъни.

Казах:
— Добре. Щом сте си уредили всичко, защо изобщо ме занимавате?

Мария тръсна папката на масата.
— Защото нотариусът каза, че ако искаме окончателно прехвърляне, трябва да изчистим и твоето вписване по адрес и едни стари сметки, дето са на твое име.

Ей това ме довърши. Значи пак аз трябва да свърша мръсната работа. Не защото съм важна, а защото преча на сделката.

Казах им, че няма да подпиша нищо и излязох. Мария ме гони чак до входа.
— Не прави сцени, Галя. Има причина.

— Кажи я тогава.

Тя замълча. После само:
— Не е моя работа да казвам.

Два дни не вдигах на никого. На третия ми звънна непознат номер. Беше адвокатка от „Люлин“, госпожа Тонева. Каза, че майка ми е идвала при нея преди месеци за завещание, но после се отказала и минала на договор с Мария. И понеже сега имало напрежение, майка ми искала всички да дойдем заедно.

Отидох, защото вече исках да чуя всичко в очите. В кантората миришеше на кафе и прах от папки. Майка ми седеше с шал, Мария — пребледняла. И тогава излезе другото.

Мария не плащала „просто така“ кредита. Тя била теглила и свой бърз заем, за да покрие две просрочени вноски и едни изследвания на майка ми в частна лаборатория. Мъжът й не знаел. Ако разбере, щял да стане скандал, защото и без това едва плащат лизинга на колата. И още нещо — майка ми не искала апартаментът да остане на мен, защото се страхувала, че ако пак закъсам, може да го продам.

Това много ме заболя. Попитах я направо:
— Значи за тебе аз съм човекът, който ще разпродаде всичко?

Тя не ме погледна.
— Ти си добра, ама си… как да кажа… податлива. Като стане зор, мислиш за момента.

Мария тогава каза нещо, което изобщо не очаквах:
— Аз не исках апартамента. Казах й да го остави както си е. Тя настоя. Само исках да не я изтърват от банката и да не остане без лекарства.

— А защо не ми казахте? — питам.

— Защото щеше да се обидиш — каза майка ми. — И точно това стана.

Честно, не знам дали ако ми бяха казали, нямаше пак да стане същото. Но имаше и още. Адвокатката отвори едно копие от старо пълномощно и се оказа, че майка ми преди година е упълномощила мен, не Мария, да се разпореждам с пенсията и сметките й, ако стане нещо. Аз изобщо не знаех. Тя го била направила „за всеки случай“ и не ми казала. Мария го намерила сега. И реално, докато аз се чувствам изхвърлена, майка ми най-голямо доверие точно на мен беше дала. Само че за апартамента — не.

Излязохме трите и пак се скарахме на тротоара. Не като по филмите, а нашенски — тихо, през зъби.

— Значи аз съм добра за болници, банки и памперси, ама не и за собственост — казах.

Майка ми отвърна:
— Собствеността не е благодарност.

А Мария каза:
— И грижата не е състезание.

Оттогава минаха две седмици. Ходя пак при майка ми, няма как. Носи се едно мълчание, дето е по-шумно от караница. Помогнах да изчистим просрочията и си махнах адресната регистрация. Нищо не подписах за прехвърлянето, но май и няма какво да спра. На Мария още съм й бясна, пък и я разбирам, колкото и да не ми се иска. Майка ми също — хем ми се иска да й тръшна вратата, хем като я видя как си търси очилата с треперещи ръце, не мога.

Най-гадното е не самият апартамент. А че изведнъж се усетих като човек за вършене на работа. Като „нашата Галя, тя ще оправи нещата“. И в същото време, ако спра да ходя, ще излезе, че съм чакала само имота. Каквото и да направя, все е криво.

Аз ли съм неблагодарна, задето не мога да го преглътна, или те ме приеха за даденост, защото знаят, че накрая пак ще помогна? Вие какво бихте направили на мое място?