Спрях парите за свекърва ми и зълва ми, а мъжът ми каза, че руша семейството му

„Ти нормален ли си, бе, Ники?“ — това му казах още от вратата, с телефона в ръка. Бях видяла преводите. Два пъти по 800 лева за седмица. Един към майка му, един към сестра му. А предния ден ми беше казал: „Изчакай малко с ортодонта на Криско, този месец сме натегнати.“

Той само ме изгледа, свали си обувките и вика: „Не ми почвай от вратата.“

„От вратата ще ти почна, от хола ще ти продължа. Ние ли сме ти семейство, или не сме?“

Синът ни беше в неговата стая и сигурно е чул всичко. Това после ме довърши най-много.

Аз съм на 38, живеем в Пловдив, в двустаен под наем в „Тракия“. Аз работя в аптека, той е техник в една фирма за климатици. Пари не сме без никакви, ама не сме и хора, дето могат ей така да мятат по 800-1000 лева. Имаме кредит за кола, наем, уроци по английски на детето, сметки, нормалните неща. От две години все „помагаме“ на неговите.

Първо беше свекърва ми — уж за лекарства, после за дърва за вилата в село до Карлово, после за някакъв ремонт на баня. След това зълва ми Мария — „временно“, защото се разделила с мъжа си и останала сама с детето. Аз в началото мълчах. Даже не само мълчах, ами виках: „Добре, няма как, хора са.“ И на моята майка съм помагала. Не съм безсърдечна.

Само че при нас стана навик. Ако има бонус — заминава натам. Ако ни върнат данъци — пак натам. Ако аз кажа, че пералнята трака и ще замине, Ники ми вика: „Ще я изкараме още малко.“ А неговите все на пожар.

Проблемът не е само в парите. Проблемът е, че той не говори с мен. Решава и действа. После аз разбирам или случайно, или като не стигат пари. Почнах да ставам нервна за всичко. Да избухвам на дреболии. Криско веднъж ми каза: „Мамо, пак ли ще се карате за баба?“ И тогава… не знам. Все едно някой ме шамароса.

Преди месец в училище класната ми звънна. Криско се бил скарал с едно момче и му казал: „Ти си паразит.“ Като го попитах откъде знае тая дума, той ми вика: „От теб. Ти така казваш за леля Мария.“ Направо ми прилоша. Защото да, казвала съм го. Вкъщи, уж не пред него. Явно всичко попива.

След това отидох при психолог. Честно, аз бях от хората, дето все казват „айде бе, за какво да ходя“. Ама вече не спях. Събуждах се в 3 през нощта и почвах да смятам. Жената не ми говори някакви високопарни работи. Само ме пита: „Какво контролирате вие?“ И аз първо се издразних. После се замислих. Не мога да контролирам свекърва ми, нито зълва ми, нито мъжа ми какво чувства към тях. Мога да кажа какво аз повече няма да правя.

Тук идва гадната част. Защото аз дотогава и аз участвах. Аз му оправях майка му вноските през ePay, аз звънях в поликлиниката да ѝ запиша час, аз търсех евтини учебници за племенницата. После се чувствах използвана, ама пак го правех. За да няма скандал. За да съм „разбрана“.

Като реших да спра, всичко гръмна.

Казах на Ники: „От мен — край. Нито ще давам мои пари, нито ще уреждам, нито ще си пренареждам живота заради тях. Ако искаш да помагаш, сядаш с мен, правим бюджет и се вижда колко можем.“

Той се изсмя много лошо и каза: „Какъв бюджет за майка ми? Това не е фирма.“

Аз му викам: „Не е фирма, ама и ние не сме банкомат.“

Тогава той изпусна нещо, дето не бях чувала. Каза: „Ти не знаеш половината.“

Оказа се, че преди три години, когато баща му починал, имало един стар потребителски кредит на негово име, ама реално изтеглен заради Мария и тогавашния ѝ мъж. Ники и майка му го покривали, за да не им вземат къщата на село. А аз си мислех, че Мария само „не може да се оправи“. То не че не може, ама имало и друго. Бившият ѝ бил натрупал бързи кредити и я бил оставил с дете и запори. Тя криела от срам. Свекърва ми пък не искала „чужди хора“ да знаят. Явно аз съм била чужд човек след 12 години брак.

Като го чух това, ми стана едно… и яд, и жал. Защото да, гадно е. Ама и аз живея в това семейство. И нашият син също.

После излезе още нещо. Ники бил обещал на баща си в болницата „да не оставя жените сами“. Това ми го каза свекърва ми по телефона, ревейки. „Ти сега му късаш ръцете“, вика. „Баща му отиде с тая мисъл.“

Аз направо онемях. За малко щях да се пречупя пак. Обаче после се сетих как Криско седи тихо, като усети напрежение, и как аз почнах да пия успокоителен чай като баба на 70.

Така че направих нещо, дето Ники прие като предателство. Отделихме разходите. Заплатата ми вече влиза в моя сметка. За общите неща превеждам фиксирана сума. Казах му: „Останалото си го управлявам аз. И не ме лъжи повече.“ Също му казах, че ако ще дава големи пари навън, първо покриваме нашите неща — наем, сметки, училище, лекар, спестяване поне малко. Ако не е съгласен, да мислим и за консултация за двойки, щото така не става.

Той три дни не ми говори. После каза: „Стана счетоводител на брака.“ Аз му отговорих: „Някой трябваше.“ Не се гордея как прозвуча.

Мария ми писа дълго съобщение. Не нагло, даже обратното. Извини ми се. Писа, че е трябвало сама да ми каже, че е затънала и че не е искала Криско да страда заради тях. Това ме обърка още повече. Защото аз в главата си я бях направила едва ли не някаква хитруша, а тя май беше просто смачкана и засрамена. Само че пак — това не оправя всичко.

В момента сме в някакво междинно положение. Ники още помага, но по-малко и поне го казва. Свекърва ми е лед към мен. Криско е по-спокоен, защото вкъщи поне няма шушу-мушу и избухвания през ден. Аз още съм ядосана, ама поне вече не се чувствам напълно безсилна.

Не мисля, че неговите са чудовища. Не мисля и че аз съм лоша, защото ми писна. Само много закъснях да кажа „стига“ и дотогава всички свикнаха, че може през мен. Сега аз излизам лошата.

Та кажете ми — вие какво бихте направили на мое място? Бихте ли приели мъжът ви да помага на майка си и сестра си, ако това вече удря по вашето дете и по вас?