Шест години ремонтирахме къщата на свекърва ми, а тя я прехвърли на девера ми

„Ключовете ги остави на масата и не пипай повече нищо тука.“ Това ми го каза свекърва ми, Пенка, пред вратата, докато още държах торба с плочки за банята. Помислих, че се шегува. Не се шегуваше. До нея стоеше девер ми, Виктор, и гледаше в земята.

Казах: „Какво значи да не пипам? Ние тука шест години живеем и ремонтираме.“

Пенка само вдигна една папка и вика: „Къщата вече е прехвърлена. На Виктор е.“

Направо ми се подкосиха краката. Мъжът ми, Павел, дойде от двора, ръцете му в прах, щото сменяше някакъв водопровод, и като чу, замръзна. „Мамо, какво говориш?“

Тя: „Каквото чуваш. Решила съм. Той има две деца, ти нямаш. И без това все аз съм ви търпяла.“

Това „търпяла“ ме довърши. Ние влязохме в тая къща в края на 2018-а. Старата къща в Пещера, на два етажа, покривът течеше, дограмата от соц време, баня почти нямаше. Пенка живееше на първия етаж, ние на втория. Идеята беше уж ясна: „Правете горе за вас, после къщата ще остане за Павел.“ Това беше повтаряно сто пъти. Не на хартия, да, ама кой тръгва при майка си с нотариус? Ние бяхме млади, глупави или доверчиви, не знам.

Павел работеше в автосервиз, аз бях в аптека. Всяка стотинка отиваше там. Кредит изтеглихме за покрива. Моят баща дойде два пъти от Пловдив да помага за замазките. Лятото не ходехме никъде. Сменихме инсталация, дограма, направихме баня, кухня. Даже парното сложихме ние. Виктор по това време беше в София и се появяваше по празници. Нито лев не беше дал, честно.

И изведнъж — къщата на него.

Същата вечер стана страшно. Павел блъсна вратата на кухнята и извика: „Защо? Кажи поне защо.“ Пенка се развика още повече: „Щото на теб не може да се разчита! Днес си тука, утре не си. Магда те върти на малкия си пръст и ще ми вземете къщата.“

Аз казах: „Пенка, ако искахме да ти вземем къщата, нямаше да наливаме заплати вътре, а щяхме да си купим гарсониера.“

Тя: „Е, купете си.“

Най-гадното е, че в началото всички в рода почнаха да ни изкарват алчни. Леля Сийка звъни: „Все пак къщата е нейна, какво сте се разревали?“ Да, нейна е. Само че защо ни остави да я направим? Защо ни казваше „това ще е вашият етаж“? Защо приемаше мебелите, майсторите, всичко, и мълчеше?

После излезе и друго. Виктор не бил просто „облагодетелстван“. Той бил затънал. Имаше бързи кредити, дългове към една лизингова фирма, и явно се е страхувал да не му запорират заплатата завинаги. Пенка решила, че ако му прехвърли къщата, ще го „стегне“ и ще има сигурност за децата му. Това го разбрах не от нея, а от жена му, Милена, която една вечер ми звънна разплакана: „Не мисли, че сме искали така. Тя сама го предложи. Каза, че вие сте млади и ще се оправите.“

Е, като го чух това, направо щях да се пръсна. Ние значи сме „млади и ще се оправим“, затова е нормално да ни занулят.

Само че и Виктор не беше изцяло черен в цялата история. После, в съда, стана ясно, че той е теглил кредит преди години за лечението на баща им, когато беше с онкология. Павел знаеше, ама не в детайли. Оказа се, че Виктор още изплащал част от него. И Пенка това го носела като вина. Според нея на единия син дължи за болниците, на другия — „само“ думи. Само че тия „думи“ на нас ни струваха шест години живот.

Започнаха адвокати, оценки, фактури, свидетели. Никога не съм мислила, че ще ровя касови бележки за теракот от 2020 година и ще моля майстор да свидетелства, че сме платили ние. Павел съвсем се срина тогава. Не спеше, пушеше на терасата и викаше: „Няма да съдя майка си.“ После пак: „Ще я съдя, щото ни унищожи.“ През ден беше на едното мнение.

Накрая делото не беше точно за „вземане на къщата“, а за подобренията, за вложените пари, и покрай други обстоятелства адвокатите ги натиснаха за споразумение. Виктор не можеше да ни изплати. Пенка също. И се стигна до най-лошото за всички — къщата се продаде. На чужди хора. Парите се разделиха след покриване на разходи, дългове и това, което ни признаха за ремонтите. Никой не остана доволен. Абсолютно никой.

Когато изнасяхме пералнята, Пенка стоеше на двора и плачеше. Не театрално, истински. Каза на Павел: „Не исках така да стане.“ Той й отвърна: „А как мислеше, че ще стане?“ И това беше. Даже не се прегърнаха.

Сега сме под наем в двустаен в „Тракия“ в Пловдив. Не е наш, тясно е, наемът ме дразни всеки месец, но поне никой не ми казва къде да си оставя ключовете. С Милена понякога си пишем. С Виктор не. С Пенка Павел се чува рядко и все за по две минути, неловко.

И до днес не знам кого точно да мразя. Пенка ни предаде, да. Ама и тя живя с чувство за дълг към единия си син. Виктор прие нещо, което знаеше, че не е честно. Ние пък повярвахме на приказки и вкарахме години труд в чужд имот без един лист хартия. Всички сме виновни за нещо, май.

Аз само знам, че ако можех да върна времето, нямаше да хвана и една четка без нотариално споразумение, колкото и грозно да звучи. Вие какво щяхте да направите на наше място — щяхте ли да се борите в съда със семейството или щяхте да си тръгнете и да преглътнете всичко?