Когато разбрах защо баща ми ме беше изгонил от апартамента на баба, вече беше късно да съм сигурна кого точно да мразя

„Ти нямаш никакво право да ровиш в нещата на майка ми!“ – баща ми го изкрещя така, че чак съседката от горния етаж отвори вратата и надникна по стълбите.

Аз държах един пожълтял плик и само го гледах. Бях в коридора на стария апартамент в „Люлин“, този на баба ми Донка, дето цял живот слушах как един ден щял да остане за мен. После, изведнъж, остана за баща ми. А след два месеца той го прехвърли на доведения ми брат Ивайло. И тогава, преди три години, ми каза: „Така съм решил. Ти си омъжена, имаш си живот.“ Само това. Оттогава почти не си говорим.

Баба почина миналата седмица. Аз не отидох на погребението. Да, знам как звучи. Обадих се, пратих пари за помена, ама не отидох. Не можех. Или не исках. И сега бях дошла, защото леля Ваня ми каза, че в шкафа още имало мои детски неща.

„Ровя в моите неща,“ му казах. „На баба нейните вече ги раздадохте без мен, нали?“

Той тръгна към мен, спря се, хвана се за кръста и изсумтя. Остарял е, това го видях чак тогава. Не че ми стана по-леко.

„Дай плика.“

„Няма.“

Отвътре стърчеше лист с логото на „Токуда“. И още един – от банка. Усетих как нещо ми слиза в стомаха. Не знам защо. Просто… не беше обикновена бележка.

Той вика на Ивайло от кухнята: „Ела тука.“ Все едно аз съм крадец. Ивайло излезе с чашата кафе и само каза: „Пак ли почвате?“

Отворих плика пред тях. Първо видях епикриза. После договор за потребителски кредит. После декларация с подписа на баба. И накрая – едно писмо, написано на ръка.

Познах почерка й.

„Мария,
ако четеш това, значи съм умряла или вече не помня нищо. Не се сърди на баща си за апартамента. Аз го накарах. Ивайло не е виновен. Парите от кредита отидоха за теб, не за него.“

Седнах направо на табуретката в коридора. Просто ми омекнаха краката.

„Какво значи за мен?“ – казах. Гласът ми беше… не знам, чужд някакъв.

Баща ми не отговори веднага. Ивайло остави кафето на пералнята и само ме гледаше.

После баща ми каза: „Ин витрото. Вторият опит. И после частната клиника в Плевен, когато лежа. Ти мислиш ли, че тия пари падат от небето?“

Аз буквално не можах да го вържа. „Какво общо има това? Ние с Митко сами си плащахме лечението.“

Ивайло изсумтя: „С какво сами, Мария? С кредита на баба ти ли?“

Станах веднага. „Ти не ми говори така.“

„Как да ти говоря? Три години ме правиш имотен измамник пред родата.“

Не знаех за какво да се хвана. Ин витрото беше преди шест години. Тогава наистина нямахме пари. Продадох си колата, Митко тегли заем от фирмата, майка ми даде каквото имаше. Баща ми каза, че не може да помогне, защото бил затънал. Аз му повярвах. После забременях, загубих бебето в петия месец, вдигнаха ме по спешност в Плевен, и после половин година не исках да говоря с никого. Помня, че баба идваше, носеше супи, пъхаше ми по 50 лева в чантата и все ми повтаряше: „Оправяй се, момиче.“

Само че не помня да са ми дали десетки хиляди.

„Не съм ви искала апартамента заради пари,“ казах. „Исках поне да не ме лъжете.“

Той изведнъж седна на стола до вратата, сякаш се предаде.

„Ти нямаше да вземеш парите, ако знаеше откъде са.“

„Откъде са?“

Тогава ми каза нещо, дето ме удари по-зле и от писмото.

Баба имала начален алцхаймер още тогава. Не тежък, но започвала да забравя. Един ден сама предложила да ипотекира апартамента, за да ми помогнат. Баща ми бил против. Леля Ваня също. Само че баба се вкопчила: „На Мария сега й трябва, не след като умра.“ Така го каза, по неговите думи. После кредитът станал по-тежък, отколкото очаквали, защото лечението ми се проточило, а Митко останал без работа по същото време. Няколко вноски закъснели. И тогава баща ми прехвърлил апартамента на свое име с нотариален акт за гледане и издръжка, за да предоговори нещата и да не го вземе банката. После, понеже той вече имал стари запори от негов бизнес, го прехвърлил на Ивайло.

„Чакай малко,“ казах. „Това вече ми звучи като схема.“

„Схема е, да,“ каза Ивайло. „Само че не да ти вземем нещо, а да не остане баба ти на улицата.“

Аз се разсмях. Нервно, гадно. „И никой не ми каза? Никой?“

Баща ми удари с длан по коляното си. „Кога да ти кажа? Като лежеше и не искаше да виждаш никого? Като после проходи малката ви фирма и започна да ми връщаш обажданията през три месеца? Или като всеки разговор свършваше с това, че аз съм ти провалил живота?“

„Ти ми каза, че съм омъжена и си имам живот!“

„Защото баба ти ме накара да ти кажа така.“

Замълчахме. Това смачка всичко. Погледнах пак писмото. Имаше още един ред, залепен в края, сякаш е дописван по-късно:

„Не й казвай, ако ще я счупи. Тя и без това живее с много срам.“

Направо ми причерня. Защото това „срам“ го разбрах. След загубата на бебето аз наистина се бях затворила. Не вдигах, не ходех никъде, карах се на всички. И най-много на баща ми, защото ми беше най-лесно.

Но пак нещо не ми излизаше.

„Добре,“ казах. „Щом всичко е било за мен, защо баба умря, мислейки, че аз съм я изоставила?“

Тоя път Ивайло погледна баща ми, не мен.

И тогава излезе и другото.

Миналата година баба паднала в банята. Били в „Пирогов“, после вкъщи с болногледачка за малко. Баща ми няколко пъти искал да ми каже, ама баба отказвала. Казвала, че не иска да идвам от Варна с детето и да почвам пак скандали за жилището. И че ако дойда, щяла да ми каже всичко, а не искала. Искала да запомня, че тя сама е решила така. Само че после вече не помнела ден за ден.

„И ти я послуша?“ – попитах го.

Той вдигна рамене и очите му станаха едни такива… уморени. „Послушах я. И ме беше страх. Ако ти кажа, щеше да дойдеш бясна. Тя не издържаше вече напрежение.“

„А ти удобно си мълча.“

„Удобно ли?“ – избухна той. „Шест години плащам тоя кредит! Продадох гаража в „Обеля“, Ивайло ходи на две работи, жена ми ме напусна за половин година покрай тия простотии. Удобно!“

Ивайло тихо каза: „Аз не исках тоя апартамент. Да знаеш.“

Погледнах го. За пръв път май му повярвах. А това още повече ме ядоса.

Защото ако ми бяха казали навреме, можех да помагам. Можех поне да не ги мразя. Можех да ида при баба. Можех… не знам. Може и да не можех. Може пак да се бях скарала. Може пак да бях направила всичко по-зле.

Накрая взех писмото и си тръгнах. Баща ми каза само: „Остави копие поне.“ Аз му отвърнах: „Не.“ Много зряло, знам.

Сега писмото е в чантата ми и го вадя по пет пъти на ден. Ту ми иде да отида при баща ми и да му кажа, че съжалявам. Ту ми иде да го питам как изобщо е решил, че има право да пази такава истина от мен. И най-гадното е, че и двете неща са верни.

Не знам дали късната истина е подарък или наказание. Ако бях останала с лъжата, поне щях да съм сигурна кого да виня. А сега не съм. Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли простили, или щяхте да се държите за това, че истината е казана чак когато вече нищо не може да се върне?