Когато мъжът ми си тръгна „само за малко“ и остави всичко върху мен

„Аз повече не мога така, чуваш ли ме изобщо?“ Това ми го изкрещя Деян в кухнята в сряда вечер, докато Гого си пишеше домашното в хола и се правеше, че не слуша. Аз държах една тава с мусака, беше още гореща, и само го гледах. Викам му: „Много удобно. В осем и половина вечерта реши, че не можеш. А аз мога ли?“

Той си дръпна якето от стола и каза: „Не казвам, че ти можеш. Казвам, че аз ако остана тука още малко, ще направя беля.“

Честно, като чуеш такова нещо, как да го разбереш? Аз направо изтръпнах. Първо си помислих, че ме заплашва. После, че драматизира. После се ядосах още повече.

„Каква беля, Деяне? Ще ни биеш ли? Ще се напиеш ли? Какво говориш?“

Той само каза: „Отивам при Краси за няколко дни. Трябва ми тишина.“

И излезе.

Няколко дни станаха три седмици.

През това време аз ходех на работа в една счетоводна кантора до „Красно село“, взимах Гого от занималня, минавах през „Фантастико“, качвах се до нас в „Люлин“, а свекърва ми звънеше през ден. Не да помага, а да пита: „Къде е Деян? Как така не ми вдига?“ Все едно аз съм го скрила в мазето.

На четвъртия ден му звъннах и му казах: „Или се прибираш, или ми кажи направо, че край.“

Той мълча доста и после: „Пращам пари. Няма да ви оставя.“

И наистина прати. Не много, но прати. Само че това още повече ме вбеси. Значи има акъл да преведе пари по Revolut, а няма акъл да се прибере и да си види детето?

Гого почна да пита: „Тате на работа ли е още?“ Не смеех да му кажа, че баща му е избягал, защото аз така го усещах. Да, грубо е, ама така беше.

После излезе и другото. От неговата работа му се обадиха. Деян работеше в един сервиз за климатици в „Дружба“. Шефът му, Митко, ми каза: „Той не идва от две седмици. Добре ли е?“ Аз направо седнах. Значи не е и на работа. А на мен ми обясняваше, че имал обекти извън София. Като се прибра Гого, аз ревах в банята да не ме чуе.

Вечерта писах на Деян: „Лъжеш ме. Не си на работа. Къде си?“

Той ми върна след час: „Не съм добре. Не мога да говоря.“

Много удобно, нали? И аз това си казах. Само че на другия ден ми звънна Краси. Не сме близки, просто негов приятел от казармата, живее в „Обеля“.

„Мария, ще дойдеш ли за малко? Не е окей.“

Отидох. Деян седеше на дивана по анцуг, небръснат, гледаше в една точка. Не беше пиян, не беше надрусан, нищо такова. Само… празен. Аз още бях бясна и като го видях така, още повече се обърках.

„Кажи сега какво става.“

Той каза: „Не спя от месеци. Сутрин повръщам преди работа. В колата ми идва да завия някъде и да изчезна.“

Аз веднага: „И затова изчезна от нас?“

Той тръгна да каже нещо, ама Краси ме прекъсна: „Не е от вчера. Аз го водих до Пирогов преди десетина дни.“

Аз направо се обърнах: „Какво?“

Оказа се, че една нощ Деян получил някаква криза, не можел да си поеме въздух, мислел, че умира. В „Пирогов“ му казали, че вероятно е паническа атака. Дали му направление за психиатър. Той не ми е казал. На никого не беше казал, само на Краси.

И тук вече не знаех какво да мисля. От една страна ми идеше да го ударя. От друга, като го гледах, не приличаше на човек, който просто си бие шута.

Прибрах се и два дни не му звъннах. После свекърва ми дойде у нас без предупреждение. Седна и каза: „Ти много го натискаш.“

Направо ми причерня. „Аз го натискам? Сериозно? Аз ли го накарах да изчезне?“

Тя почна да реве и тогава извади друго. Преди година баща му бил оставил заем на негово име. Не ипотека, не някакви милиони, ама към 18 хиляди лева. Деян плащал вноски тайно почти осем месеца. Затова все не му стигаха пари, затова беше нервен, затова взимаше частни монтажи в събота. Не ми е казал, защото знаел, че ще стане скандал с брат му за наследството на къщата в Мездра.

И да, щеше да стане.

Като се видяхме пак, му казах: „Добре, значи аз съм ти жена, ама не съм достатъчно жена да знам, че плащаш дългове на баща си и че ходиш в Пирогов?“

Той се ядоса за пръв път от седмици. „Защото при нас всичко е сметки, Мария! Ток, парно, Гого, майка ми, твоите… Нямаше място и за това.“

„Нямало място? Аз спя до теб!“

„Точно това е. Спеше до мен и пак не виждаше, че се разпадам.“

Това много ме заболя, защото… може и да е прав, не знам. Ама и той не виждаше мен. Аз от две години съм на автопилот. Сутрин ставам в 6, вечер заспивам с дрехите понякога. И на мен не ми е леко. Само че аз не си тръгнах.

Той каза, че иска месец да живее отделно, да ходи на терапия и да си стъпи на краката. Че ако се върне веднага, пак ще почне същото и този път наистина може да направи нещо страшно. Аз му казах: „А аз какво да правя тоя месец? Да обяснявам на детето, че баща му се лекува от тишина?“

Накрая се разбрахме някак си. Той започна да идва всяка сряда и уикендите да взима Гого в парка или на кино. Започна лечение, ходи и при психолог в една ДКЦ в „Надежда“. Аз пък видях извлеченията, заема, всичко. Не ме е лъгал за това, че има дълг. Лъгал ме е, че може да го носи сам.

Само че нещата не се оправят с едно „извинявай“. Гого вече пита по друг начин. Не „къде е тате“, а „тате пак ли ще си тръгне“. И това ме убива най-много. Деян казва, че се опитва да не ни загуби. Аз пък още се чудя дали точно така не ни загуби.

Не знам кой е по-прав в случая. Той ли, че се махна, преди съвсем да рухне, или аз, че не мога да му простя как ни остави в най-обикновената, най-тежка каша сами. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли изчакали човек да се събере, или това вече е предателство?