„Ти и детето ми носите лош късмет“: останах сама в родилното, докато мъжът ми слушаше суеверията на майка си

„Ако не беше ти, нямаше да ни тръгне всичко назад.“ Това ми го каза мъжът ми в седмия месец, докато стоях в кухнята с торба от аптеката и едва си поемах въздух.

Първо си помислих, че е ядосан за пари. Тогава вече бях излязла в болничен, а той беше напрегнат, защото в сервиза, където работеше, намалили хора. Само че не беше за парите. Беше за „знаци“.

Свекърва ми отдавна имаше такива неща в главата си – че не се купува нищо за бебе предварително, че бременна жена не трябва да ходи на погребение, че не трябва да казваш рано пола, че ако ти мине черна котка, се връщаш. Аз не съм човек, който се кара за всяка глупост. В началото си казвах: „Добре, възрастна жена, така е свикнала.“ Само че постепенно това влезе в дома ми и започна да управлява всичко.

„Не простирай вечер дрешките, че викаш лошо“, ми каза веднъж тя.
„Това са изпрани пелени, не духове“, отговорих й.
Тя се обиди, а мъжът ми после ми каза:
„Не можеш ли да я уважаваш малко?“

Честно казано, и аз не помогнах. Бях нервна, повръщах месеци наред, спях зле и започнах да отговарям рязко. Не исках тя да идва всеки ден, а не сложих граница навреме. Все мълчах, за да няма скандали, а после избухвах за дреболии. И той вместо да чуе какво ме мъчи, чуваше само тона ми.

Нещата станаха по-зле, когато той си удари колата на околовръстното. Нищо страшно, ламарини, но оттогава майка му му набила в главата, че откакто съм бременна, все лошо върви. После му забавиха заплата. После баща му вдигна кръвно и лежа два дни в кардиология. И всичко това се върза в една ужасна нишка.

„Майка ми каза още в началото, че тая бременност не е на хубаво“, каза ми една вечер.
Аз направо онемях.
„Какво значи това?“
„Откакто забременя, само проблеми.“
„И ти вярваш в това?“
Той сви рамене. „Не знам в какво вярвам, но фактите са такива.“

След този разговор започнах да се чувствам чужда в собствения си дом. Спираше да ме докосва. Не искаше да идва с мен на женска консултация в ДКЦ-то, все имал работа. Не позволи да сглобим креватчето, защото било рано. Когато купих количка втора ръка от една майка в квартала, направи скандал.

„Кой те кара да носиш чужди неща вкъщи? Не стига, че…“
„Че какво?“
„Нищо.“
„Не, кажи го.“
Тогава го каза.
„Не стига, че тая бременност ни донесе карък, ами и ти нарочно все едно предизвикваш съдбата.“

Това беше моментът, в който трябваше да си тръгна. Не го направих. Излъгах себе си, че е временно, че е стрес, че като се роди детето, всичко ще си дойде на мястото. И защото нямах къде веднага да отида. Майка ми е в двустаен в Люлин с брат ми и семейството му, а аз не исках да се натрапвам с корем до небето.

Малко преди термина свекърва ми дойде с една червена връв и някаква безопасна игла.
„Това ще го сложиш под възглавницата, да не урочасат детето.“
Казах й спокойно, че няма да го правя.
Тя вдигна ръце: „Е, после защо все на теб ти става лошо?“
Тогава за първи път й казах да си тръгне.
Мъжът ми се прибра и направи такъв скандал, че съседите сигурно са слушали.
„Майка ми иска да помогне, а ти я гониш!“
„Аз не искам помощ, която ме изкарва проклета.“
„Пак преувеличаваш.“
„Ти буквално каза, че аз и бебето носим нещастие.“
Той замълча и после каза тихо:
„Може би има неща, които не разбираме.“

Това „може би“ ме довърши повече от всичко друго.

Когато започнаха контракциите, беше през нощта. Събудих го, а той само ме гледаше шашнат. Докато се облека, той звънна на майка си. На майка си. Не на такси, не да вземе чантата, а на нея.
Чух я по телефона: „Изчакайте малко, не тръгвайте веднага. Понякога е фалшиво. И нека не влиза той в родилното, да не му тръгне на зле.“
Аз направо не повярвах.
„Ще ме караш ли или да викам 112?“
Тогава ме закара до болницата, но по пътя не ми хвана ръката нито веднъж. Пред входа спря и каза:
„Аз ще почакам малко навън.“
Влязох сама.

После не вдигаше. Родих дъщеря ни сама, с акушерка, която ми говореше по-човешки от собствения ми мъж. Писах му след раждането. Само: „Имаме момиченце. Добре сме.“ Отговори след три часа: „Добре. Като ви изпишат, ще видим.“

„Ще видим“ какво? Това ме пречупи. Не че очаквах фанфари, но поне да дойде, да види детето си. После разбрах от зълва ми, че свекърва ми му казала да не идва веднага, защото първото виждане било важно и ако бебето е „донесло мъка“, щяло да се познае. Като ми го каза, направо ми прилоша.

На третия ден той дойде. Стоя до вратата, не взе бебето. Погледна я и каза:
„На кого прилича?“
Аз казах: „На дете. На твоето дете.“
Той въздъхна и попита дали съм сигурна, че ще се справяме.
Тогава вече разбрах, че не говорим за страх, а за нещо много по-дълбоко и грозно – че той наистина е решил да върже всички свои провали, страхове и безсилие за мен и за едно новородено.

След изписването не се прибрах у нас. Обадих се на майка ми и й казах: „Идвам, ако има къде да седна и на стол, пак идвам.“ Отидохме при нея. Тясно е, шумно е, спим на разтегателен диван, но поне никой не гледа детето ми като лош знак.

Оттогава той ми е писал няколко пъти. Ту, че съм избързала. Ту, че майка му била казала неща в афект. Ту, че и аз съм го провокирала, защото съм се подигравала с вярванията им. И честно – прав е за едно. Подигравах се. Вместо навреме да кажа „това не приемам“ и да си тръгна, аз спорех, хапех с думи, после прощавах, после пак спорех. Само че каквото и да съм направила, не заслужавам да ме оставят сама да раждам, защото някой си въобразява, че нося карък.

Сега вадя документи за детските, търся си начин после да се върна на работа и се чудя какво да правя с този брак. Част от мен още се надява той да се стресне и да разбере какво е направил. Друга част се ужасява дъщеря ми да расте с човек, който един ден може да й каже, че е донесла нещастие.

Аз засега избрах нас двете. Може да е късно, може да трябваше по-рано, но поне го направих. Вие как бихте постъпили на мое място — бихте ли дали още един шанс или това е граница, след която връщане няма?