Станах чужда в собствения си апартамент, след като синът ми и снаха ми се върнаха да живеят при мен

„Не пипай повече в нашата стая, мамо.“

Това ми го каза снаха ми Ива, на прага на моята спалня. Моята. В моя апартамент в „Люлин“. А синът ми Мартин стоеше зад нея и гледаше в земята, все едно съм домоуправителката, дошла да се кара за такса вход.

Аз даже не бях влизала да ровя. Бях оставила чисти чаршафи, защото те дойдоха с два сака и едно дете на три години, а Мартин само ми звънна: „Мамо, за малко е, няма къде другаде.“ Как да кажа не? Това ми е синът.

„Нашата стая?“ казах аз. „Извинявай, ама това беше кабинетът, после сушилня, после пак моя стая за гладене. Каква ваша стая?“

Ива пребледня и само каза: „Ето, за това не исках да идваме тук.“

Оттам тръгна всичко. Или може би беше тръгнало по-рано, ама аз тогава го усетих.

Те се върнаха при мен уж за два месеца. Наемът им в „Манастирски ливади“ станал непосилен, Ива била в майчинство, после я съкратили от една фирма за онлайн продажби, Мартин работеше в автосервиз в „Дружба“, но шефът му забавял заплатите. Добре. Разбирам. Само че два месеца станаха осем.

Първо разместиха кухнята. „По-удобно било“ бурканите да не са там, а чашите да не са тук. После ми махнаха пердетата в хола, защото били „тежки и старомодни“. После Ива почна да ми прави забележки как говоря на внучката ми.

„Недей да ѝ даваш толкова солети.“
„Не я оставяй пред телевизора.“
„Не ѝ казвай „бабиното момиче“, че после не се отделя от мен.“

Е, извинявай много. Аз съм я гледала, когато те обикаляхте банки и квартири. Аз съм ставала нощем, когато беше с температура. А сега в собствения си дом все едно минавам проверка.

Най-много ме вбесяваше Мартин. Ако Ива каже нещо, той мълчи. Ако аз кажа нещо, пак мълчи. Един ден му казах направо:

„Ти имаш ли мнение изобщо?“

Той вика: „Мамо, не ме карай да избирам между вас.“

„Ама ти вече избираш, като си траеш“, му казах.

Тогава Ива се разплака. Истински или не, не знам. Каза: „На теб ти пречи, че аз решавам нещо в тази къща.“

Щях да кажа „да, пречи ми“, ама се спрях. Защото звучеше грозно. А и не беше само това. Пречеше ми, че вече питах дали мога да поканя приятелка на кафе. Пречеше ми, че ако си пусна новините, Ива въздъхва шумно. Пречеше ми, че си държа лекарствата в шкафа в банята, а един ден ги намерих преместени, защото „детето можело да ги стигне“.

И пак… като видех Мартин как смята стотинки на масата, не можех да ги изхвърля. Това е истината.

После стана по-лошо. Съседката отдолу ме спря пред входа: „Над вас се вдига шум до късно, госпожо Петрова. Това дете тича, местите мебели…“ Срам ме хвана. Прибрах се и се разкрещях. Да, разкрещях се.

„Не съм общежитие! Не съм и детска площадка!“

Ива тогава направо избухна: „Ти изобщо знаеш ли защо сме тук още? Знаеш ли какво става?“

Аз викам: „Кажи де, като знаеш да намекваш.“

И Мартин най-после каза нещо. Тихо, без да ме гледа: „Имам заем. Не един.“

Оказа се, че освен потребителския кредит за кола, бил теглил и бърз кредит, после втори, за да покрие първия. Не ми беше казал. На Ива казал късно, след като вече получили обаждания. Част от парите не били за него, а за бащата на Ива в Плевен — човекът имал операция, чакал по клинична пътека, ама трябвали пари за изследвания, пътувания, лекарства. После Мартин останал без два пълни месеца заплата и всичко се срутило.

Аз седнах. Просто седнах на стола в кухнята.

Ива тогава каза нещо, дето ме удари по-лошо от всичко друго: „Не съм студена с теб. Просто ако почна да говоря, ще се разпадна. А тук все имам чувството, че чакаш да се проваля, за да кажеш „нали ти казах“.“

Не знам дали чаках това. Може и да съм чакала, честно. Нея никога не я харесах напълно. Струваше ми се надменна. Само че като я видях как си стиска ръцете, разбрах, че момичето е на ръба.

След това уж се укротихме, ама вкъщи пак беше тежко. Не се карахме всеки ден, но се разминавахме като квартиранти. Аз започнах да излизам повече. Първо уж до пазара, после нарочно се записах при психолог в поликлиниката към ДКЦ-то. Много се чудих дали не е срамно, ама не издържах вече да си говоря сама в кухнята.

Жената не направи чудо. Само ме накара да си призная някои неща. Че не ми е само за реда. Че ме е яд, защото у дома вече никой не пита мен. Че като овдовях, този апартамент ми остана последното място, където аз решавам. И изведнъж и това ми се изплъзна.

Покрай нея почнах да ходя и в читалището. Имаше група за народни песни, после и една работилница за мартеници за деца. Глупаво ми звучеше в началото, ама ми олекна. Поне два следобеда в седмицата не седях да слушам кой тропа, кой въздиша и кой не ми говори.

Странното е, че като спрях да вися вкъщи и да следя всичко, и те малко се отпуснаха. Ива веднъж сама ми каза: „Благодаря, че взе малката от градина.“ После ми донесе крем карамел от сладкарницата до пазара. Не сме станали близки, да не си мислите. Но поне спря да ме гледа като враг.

Мартин сега работи допълнително вечер в един склад до „Илиянци“. Опитва се да чисти заемите. Казва, че до пролетта ще се изнесат. Аз уж искам. Обаче като си представя пак празния хол, ми става едно… пак лошо.

Та така. Оказа се, че не съм нито права, нито невинна, ама и не съм луда, че се почувствах изтикана от собствения си живот. Още ми е криво понякога, още се дразня за дреболии, но поне вече разбирам, че и другите не са ми дошли на главата от хубаво. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да поставите твърд срок и правила, или да стискате зъби заради детето и внучето?