Между майка ми и жената, която ме отгледа

„Ако я пуснеш в стаята, аз си тръгвам.“

Това ми го каза леля Деси, право в лицето, пред стая 312 в Александровска. Само че аз цял живот й викам майко. И в същия момент, на два метра от нас, стоеше една жена с избеляло яке, стиснала букет карамфили като на погребение, и казваше: „Само пет минути искам. Само да я видя.“

„Не ми викай сцени тука“, изсъсках аз. „И двете сте в болница, хора има.“

„Тя не е никаква на майка ти“, каза Деси.

Жената отсреща пребледня и отвърна: „Аз съм й майка. Ти просто си имала късмет да я гледаш.“

Честно, в тоя момент ми идеше да избягам надолу по стълбите и да не се върна. Само че в стаята лежеше баба Станка, която ми беше всичко, докато растях, и лекарят преди час беше казал, че състоянието й е много тежко. А точно тогава двете започнаха да си мерят болките коя повече право има.

Истината аз я разбрах преди три седмици. Отидох до общината в Плевен за едни документи за наследствен имот — старата къща на баба в село Коиловци. Трябваше удостоверение за наследници, защото искахме да оправим двора и покрива, че съседът вече мрънкаше, че керемиди падат в неговия двор. Служителката гледа, гледа и вика: „Ама тука има разминаване в акта за раждане.“

Аз се засмях, викам й: „Какво разминаване, аз съм си аз.“

Тя ме погледна странно и ми подаде копие. На него майка ми не беше Десислава Николова, а някаква Марияна Петрова от Ловеч.

Първо реших, че е грешка. После баба Станка седна на кухненската маса, наля си вода, разля половината и каза: „Не е грешка.“

Само това. Не е грешка.

Излезе, че Марияна ме е родила на деветнайсет. Баща ми, биологичният, изчезнал още докато е била бременна. Тя нямала пари, живеела на квартира, работела в шивашки цех. Баба Станка й била братовчедка по майчина линия. Взела ме „временно“, уж за няколко месеца. После Марияна заминала за Гърция да гледа възрастна жена. После се върнала. После пак заминала. После се омъжила. После имала друго дете. И така временото станало трийсет и две години.

„Тя не те изостави така, както си мислиш“, ми каза баба.

„А как?“

„Остави те, да.“

Това ми каза. И мен това ме побърка най-много. Нито я оправда, нито я обвини. Все едно ми хвърли камък в ръцете и се оправяй.

После Марияна сама ме потърси. Намери ми номера чрез някаква позната от общината, което и това ме вбеси. Обади се и плака още преди да се представи. „Не искам нищо от теб“, каза. „Само да знаеш, че не съм те забравила нито ден.“

Аз й затворих.

После пак звънна. После писа във Viber. После прати снимка — аз на около две годинки, седнала в леген на двора. Такава снимка не бях виждала никога. На гърба с химикал беше написано „Моето момиче, 1994“.

Питах Деси защо са ми крили. Тя започна да крещи: „Защото кой те води на училище? Кой ти плащаше уроците? Кой стоя по нощите, като беше с астма? Тя ли?“

И беше права. Ама и не беше. Защото не отговори на въпроса.

После излезе и друго. Деси не може да има деца. Опитвали с вуйчо Ицо години наред. Инвитро в „Надежда“, заеми, хормони, аборти, провали. Аз не знаех нищо. Когато Марияна ме оставила при тях, Деси се вкопчила в мен като в последен шанс. „Щях да умра без теб“, ми каза една вечер. И това не беше фигура на речта, личеше си.

Само че Марияна също не беше чудовище, каквото ми беше по-лесно да си представям. Работила е по къщи в Атина, пращала е пари. Само че баба Станка и Деси ми казали, че тия пари са „от чужбина от роднини“. Пазили и писма. Да, писма. В един плик от ОББ намерих шестнайсет писма, вързани с ластик. В някои Марияна пишеше, че иска да ме вземе, в други — че няма право, защото „пак започнах на хапчета“ и „не съм добре“. Тогава разбрах, че тя е лежала и в психиатрия в Карлуково след нервен срив. Това никой не ми беше казал.

И тогава вече съвсем се обърках. Защото ако са ме пазили — добре. Ако са ме присвоили — не е добре. Ако тя ме е оставила, защото е била болна и сама — това пак ли е изоставяне? Не знам.

Миналата седмица баба получи инсулт. И изведнъж всички тайни се изсипаха наведнъж. Марияна разбрала от някаква съседка в Коиловци и дойде в София. Деси каза, че няма да я допусне. „Сега се сети, нали? Като умира жената.“

Марияна отвърна: „Тя ми взе детето.“

„Ти го остави!“

И двете ревяха. Аз между тях като парцал.

После лекарят излезе и каза, че баба за малко се е свестила и е попитала за мен и за Марияна. Не за Деси. Това направо наля бензин.

„Чу ли?“ каза Марияна.

Деси се обърна към мен: „Ако я вкараш, приключихме.“

Това ме удари най-гадно. Защото не беше празна заплаха. Аз живея на втория етаж в тяхната къща в „Люлин“, след развода ми с Пламен се прибрах там с дъщеря ми. Детето е в 54-то училище, аз работя в офис на куриерска фирма в „Сердика“, заплатата ми стига колкото да не умрем. Ако Деси наистина ме изгони, не знам къде ще отида.

Да, гадно е да го мисля и това, ама това е истината. Не съм над нещата.

Вкарах Марияна.

Не знам дали заради правото й. Или от инат. Или защото баба я беше поискала. Или защото ми беше писнало все някой да решава вместо мен.

Стоях до вратата. Марияна седна до леглото и каза тихо: „Станке, дойдох.“ Баба отвори очи за малко. Погледна я, после мен. И каза: „Стига вече.“ Само това. После пак заспа.

Като излязохме, Деси не ми говореше. Прибра се сама. Вечерта ми прати едно съобщение: „Ключът ти е у съседката, ако решиш да се връщаш. Моето сърце не е.“

На другия ден обаче вуйчо Ицо ми звънна да ме пита дали съм яла. После ми донесе дрехи за детето в болницата. После Деси прати мусака по него. Българска работа — не говори с мен, ама ми праща храна.

Баба почина след два дни.

На погребението в Коиловци хората естествено шушукаха. Едни казваха, че Марияна няма срам да се появи. Други — че Деси не е светица, щом е крила цял живот. Аз само стисках ръката на дъщеря си и ми се виеше свят.

После дойде последният шамар. В завещание, писано пред нотариус в Плевен преди година, баба оставя къщата в селото на мен и по равно по 5 хиляди лева на Деси и на Марияна. Под текста имаше едно изречение: „И двете ми дължат прошка, но не от мен.“

Е, кажете ми сега как да живея нормално след такова нещо.

Марияна иска да се виждаме. Деси още е наранена, макар че малко по малко омеква, най-вече заради внучката. Аз не мога да отрежа нито едната. И не мога да се правя, че всичко е едно и също, защото не е. Едната е била там всеки ден. Другата ме е родила и после ме е изпуснала… или е била избутана, не знам вече.

Чувствам се неблагодарна към едната, ако говоря с другата. И жестока към другата, ако остана само при първата. Май няма чисто решение. И точно това ме побърква.

Аз още не знам кое тежи повече — кой е останал или кой е дал живот. Вие какво бихте направили на мое място?