Тръгнах си, когато детето ни вдигна температура, а мъжът ми дори не вдигна телефона

„Пак ли не вдигаш, бе, Иво?“ — това крещях по телефона в три през нощта, докато синът ми гореше в ръцете ми и едва си поемаше въздух от плач. Беше на осем месеца. Термометърът показваше 39,6, а аз вече треперех повече от него. Звънях му сигурно десет пъти. После на Viber, после пак. Нищо.

Накрая увих детето, хванах документите, едната чанта с памперси и слязох пред блока в „Люлин“. Съседът от третия етаж, бай Стефан, ме видя и вика: „Магда, какво е станало?“ Аз вече ревях и казах само: „Може ли до Пирогов, моля ви.“ Човекът извади колата без да пита втори път.

В спешното ми задаваха въпроси, а аз се опитвах да държа малкия и да звъня пак на мъжа ми. Накрая той ми писа в 4:12: „На среща съм. Какво има?“ На среща. В 4 сутринта.

Като го прочетох, нещо ми падна. Не, не че не съм се сещала. От месеци беше все „много работа“, „шефът ме натиска“, „останал съм до късно“. Иво работи в автосервиз в „Дружба“, не е министър. Но аз все го оправдавах. Че е изморен. Че мъжете не усещат бебетата така. Че аз съм по цял ден вкъщи и ми идва в повече.

Само че истината е, че аз не бях вкъщи и да си почивам. Бях в някаква каша. Майчинство, недоспиване, колики, зъби, пюрета, пране, манджи, сметки. А той като се прибере, хвърляше ключовете и първото беше: „Има ли нещо за ядене?“ Ако му кажа да подържи детето пет минути, почваше: „Цял ден съм бачкал, Маги, остави ме.“ Един път му казах: „Аз какво правя според теб, на спа ли ходя?“ И той ми се изсмя. Точно това ме довършваше — че се смееше.

Майка ми още от третия месец ми повтаряше: „Върни се за малко в Плевен, да ти помагаме.“ Аз не исках. Инат. И срам, ако трябва да съм честна. Все си виках — ще се оправим, семейство сме.

После почнаха едни дребни неща. Парфюм по якето му, дето не е мой. Заключен телефон. Усмивки на екрана посред нощ. Един път, докато беше в банята, видях съобщение: „Липсваш ми от снощи.“ Името беше записано като „Гуми Варна“. Толкова тъпо, че чак ме обиди. Като излезе, аз го питах направо: „Коя е тая от гумите?“ Той пребледня, после се озъби: „Рови ми в телефона? Браво.“ Накрая, вместо да отрече нормално, обърна нещата — че аз съм станала подозрителна, че след раждането не можело да се говори с мен, че вкъщи било напрежение. И аз, тъпата, пак замълчах. Не защото му вярвах. А защото нямах сили за скандал с бебе на ръце.

В Пирогов казаха, че е вирус, но трябва да следим детето и да не остава само температурата. Седнах на стола с него и изведнъж Иво ми звънна. Вдигам. Той шепне: „Къде си?“ Викам: „В Пирогов, къде да съм? Детето ти е с почти 40 градуса, а ти си на среща.“ И той млъкна за секунда, после каза: „Идвам.“

Дойде след час и половина. Същата тениска от вчера, но миришеше на дамски крем или нещо такова. Не знам. Като го видях, вместо да му се зарадвам, ми стана гнусно. Той посегна към малкия, а аз инстинктивно се дръпнах. Иво тихо каза: „Недей така.“ Аз му отвърнах: „Как така? Ти недей така.“

На връщане в колата бай Стефан пак ни закара, защото Иво беше дошъл с такси. Мълчахме. Качихме се горе и аз му казах: „Кажи ми истината поне веднъж.“ Той седна на ръба на дивана и каза: „Да, има друга.“ Ей така. Все едно казва, че е забравил хляб.

После обаче излезе и друго. Не било от вчера. От почти половин година. Жената била разведена, с по-голямо дете. „С нея ми е спокойно“ — това ми каза. И аз направо избухнах: „Спокойно? Щото не ти дава да сменяш памперси ли?“ Той почна да вика, че вкъщи само съм мрънкала, че съм го изключила, че след раждането съм гледала само бебето. Това ме удари, защото… да, гледах само бебето. Ами кой да го гледа? Той?

Обаче ако съм честна докрай, нещата не бяха черно-бели. Имаше нещо, което не бях казвала и на нашите. След раждането не бях добре. Не просто изморена. Имаше дни, в които не ставах от леглото, освен за детето. Ревях за глупости. Крещях му за трохи, за чаши, за всичко. Един път той каза: „Хайде да говорим с лекар“, а аз го нарязах: „Не съм луда.“ Той тогава замълча и повече не повдигна темата. Сега се чудя дали не се е дръпнал още тогава. Не че това му оправдава изневярата, изобщо. Но май и двамата се бяхме изпуснали някъде.

На следващия ден намерих в общата ни сметка превод за 2800 лева към някакъв брокер. Направо ми причерня. Оказа се, че е дал капаро за квартира в „Манастирски ливади“. За себе си. И за нея, предполагам. Тогава вече не издържах. Обадих се на баща ми. Той не задаваше въпроси, само каза: „След два часа съм в София.“

Иво като разбра, че ще си тръгвам, изведнъж се сети да обяснява. Че не искал да ни оставя без нищо. Че щял да плаща. Че даже квартирата я взел, защото мислел ние с детето да останем в сегашния апартамент, понеже бил под наем и договорът бил на негово име. После пък каза, че онази жена не искала да живее с него, а той просто искал да излезе от нас за малко. Не знам кое от всичко беше истина. Може би по малко от всичко. Може би и той самият не знаеше.

Когато нашите дойдоха, майка ми само ме погледна и започна да събира детските дрехи. Баща ми натовари количката и легълцето в буса на един приятел. Иво стоеше до вратата и повтаряше: „Недей така, ще го обсъдим.“ Аз му казах: „Докато детето ти беше в спешното, ти беше при друга. Какво има да обсъждаме?“ Той се разплака. За първи път го видях да плаче. И за момент, ей за момент, ми стана жал. После синът ми се разкашля и всичко ми мина.

Вече сме при нашите от три месеца. Подадох молба за развод чрез адвокатка в Плевен. Иво праща пари, не всеки път навреме, но праща. Идва да вижда малкия, държи го внимателно, купува играчки, даже веднъж остана цял следобед и го приспа. Това най-много ме обърква — че не е чудовище. Просто като мъж се провали страшно. А може би и аз съм проспала момента, в който трябваше да поискам помощ, вместо да стискам зъби и да се правя, че всичко е наред.

Само едно знам със сигурност — онази нощ в Пирогов нещо в мен свърши. Като не можах да разчитам на него за най-важното, после вече за какво? Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да си тръгнете веднага, или да опитате още веднъж заради детето?