След погребението разбрах, че не мога повече да живея в чуждия живот

„Недей сега, моля ти се, хора ще дойдат след час.“

Това ми каза майка ми, докато държеше тавата с вареното жито и ме гледаше така, сякаш аз съм й най-големият проблем в деня за четиридесет дни на баща ми.

Бях още с якето, на вратата. Навън валеше, а аз стисках в джоба ключа за апартамента в Кючук Париж, дето уж беше „нашият дом“, а отдавна не се чувстваше така.

„Няма да стоя, мамо“, казах. „Казах ти по телефона.“

„По телефона много работи каза. Сега влез и не се излагай.“

Това „не се излагай“ ме удари по-зле от всичко друго. Все едно пак съм на шестнайсет и съм се прибрала с боядисана коса.

Влязох, ама не защото ме убеди. Просто ми беше неудобно съседката леля Нели да слуша на площадката.

В кухнята миришеше на боб, тамян и препарат. На масата бяха наредени чаши, чинии, свещи. Сестра ми Елица връзваше торбичките за раздаване и изобщо не ме погледна.

„Поне черното можеше да си облечеш“, каза.

„Ели, стига.“

„Не, не стига. За погребението беше в черно, значи можеше.“

Замълчах. Не ми се почваше. Само че аз вече знаех нещо, което те още не знаеха, и затова ми идваше да се обърна и да си тръгна веднага.

Два дни преди това бях ходила до банка ДСК за един документ. Мислех, че ще е нещо около сметката на баща ми, понеже майка ми все ревеше, че нищо не разбира. Там служителката ми каза, че има подадено искане за потребителски кредит, рефинансиран преди осем месеца, с негов и… с моя подпис като съдлъжник.

Моят.

Само че аз такова нещо не бях подписвала.

Първо реших, че е грешка. После видях копието. Подписът приличаше на моя, ама не беше. И адресът — нашият. Телефонът за връзка — на майка ми.

Тогава се сетих как миналата есен тя ми беше носила едни документи „за парното“ и аз на стълбите пред блока подписах без да чета, защото бързах за работа. Работя в една аптека до Централна гара, цял ден на крак, не ми беше до глупости. И ето ти сега.

„Ти използвала ли си мой подпис за кредит?“ казах направо.

Елица вдигна глава. Майка ми остави тавата в мивката и само това ми трябваше, по начина, по който я остави, разбрах, че съм права.

„Не днес“, изсъска тя.

„Точно днес. Щом съм щяла да се излагам, дай да е докрай.“

„Мария, не говори така.“

„Кажи ми да или не.“

Майка ми седна тежко на стола. Изведнъж изглеждаше много дребна. Откакто баща ми почина, все едно се смали. Само че аз тогава не можех да я съжалявам.

„Баща ти знаеше“, каза.

„Аз не питам баща ми. Теб питам.“

„Щяхме да ти кажем.“

Елица се намеси: „Те са го взели за ремонта и за лечението, бе. Не за почивки в Гърция.“

„Какво лечение? На татко ли?“

Настана такава тишина, че чувах капките от терасата.

Баща ми почина от инсулт. Поне това ми беше казано. Да, имаше високо кръвно, да, пушеше, да, беше инат. Но лечение? Какво лечение?

Майка ми започна да върти една салфетка в ръцете си.

„Имаше диагноза отпреди година и нещо. На белия дроб.“

Не разбрах веднага.

„Каква диагноза?“

„Рак“, каза Елица, все едно й е писнало. „Имаше рак. Ходихме в КОЦ-а, после в София. Не ти казахме, защото ти тогава се изнасяше, сменяше работа, беше… не знам… пак в някаква драма.“

„В каква драма?“

„С Виктор“, отсече тя.

Да, бях с Виктор тогава. Всички чакаха да се оженим, защото „време ти е“. Аз отлагах, мотаех, уж заради пари, уж заради жилище. Истината беше друга, ама не им я бях казала. Не на тях. Не и тогава.

Седнах и аз. Краката ми омекнаха.

„Той не искаше да знаеш“, каза майка ми. „Каза, че ако ти кажем, пак ще зарежеш всичко и ще се върнеш. А той не искаше това.“

„И вместо това ми взехте подписа?“

„Нямахме избор“, каза тя. „Отказаха ни другаде. Той вече не можеше да работи нормално. Имаше и вноска по ремонта на покрива, нали знаеш, домоуправителят натискаше. И…“

„И си решила, че аз няма да имам нищо против да ме вържеш с кредит?“

„Ти нямаше да дадеш“, изпусна се тя.

Ей това ме запали най-много.

„А ти откъде знаеш?“

Тя ме погледна право: „Защото от две години ти все не знаеш къде си. Един ден с Виктор, после не с Виктор. Един ден ще се местиш в София, после няма. Все нещо започваш и спираш. Аз на кого да разчитам? На теб ли?“

Много гадно ми стана, защото беше и вярно, и невярно. Да, лутаха ми се нещата. Да, на трийсет и четири съм и още живея ту при нашите, ту под наем, ту се връщам. Да, прекратих годеж без да мога да обясня като хората защо. Само че това не дава право на никого да решава вместо мен.

И тук стана още по-заплетено.

Елица каза: „Кажи й и другото.“

Майка ми я сръга с поглед, ама беше късно.

„Какво другото?“

Сестра ми въздъхна. „Баща ни остави застраховка живот. Не е голяма, но стига да се покрие почти целият кредит. Само че майка ни не иска да я пипа.“

„Какво?“

„Иска да остане за теб“, каза Елица. „За да си купиш нещо, да почнеш начисто, не знам. Той така казал.“

Майка ми се разплака най-после. Истински, не от онова тихото подсмърчане пред хората.

„Каза ми: Мария няма да издържи още дълго да живее по чуждо. Като ме няма, поне да има пари да не се омъжи от страх, че няма къде да отиде.“

Все едно ме блъснаха в стената.

Защото това беше най-близкото до истината, което някой в това семейство беше казвал на глас. Аз не се омъжих за Виктор не защото не беше добър. Той беше добър. Много. Просто не можех повече да играя жена, която иска точно това. И не, не става дума за някакъв друг мъж, както майка ми сигурно си мисли. Просто… не бях аз. А вкъщи всички бутаха натам — сватба, дете, ипотека, „да ти се нареди живота“.

Баща ми явно е виждал нещо. И пак е мълчал. Както за болестта си. Както за кредита. Все мълчал, мълчал и накрая ми оставил пари, ама не и истината.

„Значи е знаел, а не ми каза нищо?“ прошепнах.

„Страх го беше“, каза майка ми. „Че ще се разпаднеш. И че аз ще остана сама с него. Аз също ме беше страх. От всичко. От болници, от сметки, от това, че ще умре, от това, че и ти ще си тръгнеш.“

И тогава вече не знаех на кого съм по-ядосана. На тях, че са ме лъгали. На себе си, че не съм видяла. На баща ми, че уж ме е пазел. Или на всички ни, че у нас все се пазим чрез мълчане, а после става още по-лошо.

Панихидата мина ужасно. Дойдоха роднини, съседи, колеги на баща ми от ЕВН, всеки казваше „светла му памет“, а аз наливах вода и гледах майка ми как се държи. На няколко пъти ми идеше да й кажа пред всички за кредита, после ми ставаше жал. Елица беше права за едно — не бяха харчили за глупости. Обаче и аз бях права — нямат право така.

Вечерта останахме трите. Майка ми извади папката. Всичко ми показа — изследвания, епикризи, договор, застраховка. Нищо не беше точно така, както си го бях представила, и пак не беше наред.

Накрая й казах: „Няма да взема тези пари за себе си. Първо се чисти кредитът. После каквото остане.“

Тя почна да спори, ама за първи път не отстъпих.

После й казах и другото. Че се местя в София след месец. Че имам предложение за работа в по-голяма аптека в „Люлин“. Че няма да се връщам при Виктор и няма да обяснявам повече на роднини защо няма сватба. Не й разказах всичко, не можах. Но й казах: „Не мога повече да живея така, само да не разочаровам някого.“

Тя само седеше и гледаше масата.

„И аз ли те разочаровах толкова?“ попита.

Не можах да кажа да. Не можах и да кажа не.

Сега съм при приятелка в „Тракия“, куфарът ми е наполовина събран, а майка ми ми праща снимки на мушкатото на терасата, все едно нищо не е станало. Аз й отговарям. Не сме спрели да си говорим. Ама не е същото.

И честно, не знам дали постъпвам правилно. Те ме излъгаха, ама и аз май години наред лъгах, че съм добре в живота, който всички искаха за мен. Само че ако пак замълча, ще си остана там завинаги.

Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да преглътнете заради мира вкъщи, или да разбутате всичко, за да живеете най-после както можете?