Баба ми ми остави пари, а после свекърва ми и зълва ми решиха, че и те имат право на тях

„Ако имаш малко срам, ще помогнеш и на това семейство, не само на твоето!“ — това ми изсъска свекърва ми в хола ми, пред децата, докато държеше чашата с кафе, която аз й бях направила преди пет минути.

И аз тогава направо онемях. После казах: „Това семейство са ми децата, Маргарита. Точно на тях помагам.“

Мъжът ми, Ивайло, седеше до прозореца и само повтаряше: „Айде стига, моля ви се, стига.“ Ама това неговото „стига“ винаги е към мен, не към тях.

Всичко тръгна оттам, че баба ми Донка почина през февруари. Бог да я прости. Беше от Плевен, цял живот пестеше, от ония хора, дето си държат парите в банката и си записват всичко в тефтерче. Не беше богата жена, но имаше един апартамент под наем и някакви спестявания. След като минаха документите при нотариус, излезе, че ми оставя малко над 68 хиляди лева.

Като чух сумата, първо ми се дорева. Не от радост даже, а защото за пръв път от много време си помислих, че няма да треперя всеки месец. Имахме потребителски кредит, две кредитни карти, едната бяхме я избутали почти до тавана заради ремонта след теча от съседите, и още пари към една приятелка, от която бях взела назаем, когато малкият влезе в болница с бронхопневмония. Ивайло кара бус към една куриерска фирма, аз съм в аптека като продавач-консултант. Пари влизат, ама и излизат, и все не стигат.

Седнахме вечерта и му казах: „Гаси се всичко. Кредитът, картите, заемът. После каквото остане — за депозит на децата и малко ремонт на детската стая.“

Той тогава каза: „Да, добре е. Само… да мислим и за нашите. На Галя й е трудно.“

Галя е сестра му. Разведена, с едно дете, живее под наем в „Люлин“. Вечно е затънала, вярно. Ту работа няма, ту колата й се развали, ту детето с температура. Не я мразя. Даже съм й помагала неведнъж. Но като каза това, нещо ми стана криво.

„Какво значи да мислим за вашите?“ — питам.

„Е, не знам, мама има заем, Галя изнемогва… ако им дадем по нещо, ще е човешко.“

Казах му: „Човешко е първо да спрем ние да се давим.“

И до там уж приключи. Само че не беше приключило. Очевидно той им е казал. Или поне е намекнал, защото след три дни свекърва ми ми звъни: „Майче, да дойдем на кафе, да се видим.“ Като ми каже „майче“, значи нещо иска.

Дойдоха и двете. Първо уж съболезнования, хубави думи за баба ми, каква била работна жена. После Галя: „Тя баба ти сигурно е искала да сте добре всички, не само ти.“

Аз я гледам и не разбирам накъде бие. Свекърва ми веднага: „Ние не сме чужди. Иво ако беше наследил, нали щеше да помогне и на вас, и на нас.“

Казах: „Ако Иво наследи нещо, той да решава. Това е от моята баба.“

Тогава стана гадно. Галя почна да ми обяснява как аз съм мислела само за себе си, как нейното дете не било по-малко дете от моите. Свекърва ми пък изкара, че едва ли не тя била гледала Ивайло и ми го дала готов, а аз сега съм се правила на важна. Такива приказки.

Ивайло пак: „Айде, не така.“ Само това. Не каза: „Мамо, стига.“ Не каза: „Галя, прекаляваш.“ Нищо.

Аз тогава станах и казах: „Няма да давам пари. Ако някога реша да помогна с нещо конкретно, ще е друго. Но ей така да си разделям наследството — няма.“

Свекърва ми стана и ми каза: „Ще ти излезе през носа тая алчност.“ Пред детето ми. Големият беше в коридора и всичко чу.

След като си тръгнаха, направих най-лошото и най-правилното едновременно — на другия ден преведох парите. Погасих кредита, затворих картите, върнах заема на приятелката ми, и открих два детски влога. Оставих и малко настрана за черни дни. Казах си: готово, поне вече няма какво да делим.

Когато Ивайло разбра, побесня. „Поне можеше да изчакаш!“, вика. „Да го обсъдим като хората!“

Аз: „Обсъдихме. Ти искаше да дам на вашите. Аз не исках.“

Тогава той изтърси нещо, което ми обърна всичко: „Мама е взела бърз кредит на мое име преди време и аз им помагам с вноските.“

Направо седнах. „Как така на твое име? От кога?“

Оказа се, че преди две години, когато свекърът ми бил още жив и болен, трябвали пари за лечение и разни разходи. Банката не им отпуснала, та Ивайло изтеглил, уж временно. Само че после свекърът починал, Галя останала без работа, и кредитът си увиснал. И през цялото това време мъжът ми тайно е плащал вноски от нашия бюджет. Оттам били и част от дупките, дето все не можех да си обясня.

Попитах го: „И ти кога смяташе да ми кажеш?“

Той ми каза: „Като се оправят нещата.“

Е, да, ама те не се оправят от само себе си. И тогава изведнъж вече не ми беше просто за едни нахални роднини, а за това, че мъжът ми ме е лъгал. Обаче пак не беше черно-бяло, защото свекърът ми наистина беше болен, а Ивайло тогава е помагал. Не мога и за това да го обвиня докрай. Само че после защо е мълчал? И защо сега очаква аз да закърпя това с парите от баба ми?

След два дни Галя ми прати съобщение: „Спокойно, не ти искам милостиня. Само запомни кой ти гледа децата, когато ти се наложи.“ Което също не е съвсем лъжа — помагала е, да. Като съм била в късна смяна, е взимала малкия от градина. Не е чужд човек. И точно това ме убива най-много — че не става дума за някакви случайни хора, а за семейство, дето сме се събирали по празници, яли сме на една маса, помагали сме си… уж.

Оттогава е лед. Свекърва ми не ми говори. Галя ме е блокирала. Ивайло е ту мълчалив, ту ми се сърди, че съм „унижила“ майка му. Аз пък му казах, че той е унижил мен, като е криел кредит и ме е сложил пред свършен факт. Сега живеем все едно има още един човек между нас, само че не се вижда — едни пари.

Понякога си мисля дали да не бях дала нещо, колкото да няма война. После се сещам как треперех за вноски, как смятах стотинки пред касата в супермаркета, как детето ми искаше маратонки, а аз му казвах „другия месец“. И си викам — не, не съм длъжна да спасявам всички.

Ама от друга страна, ако Ивайло не беше помогнал навремето на баща си, сигурно и аз щях да кажа, че е безсърдечен. Та не знам. Аз ли съм лошата, че не дадох нито лев, или просто най-после се хванах за децата си и не пуснах? Вие какво бихте направили на мое място?