Остави ме пред операционната и после поиска да започнем отначало

„Няма да чакам тук цял ден, Яна. И без това майка ти е дошла.“

Това ми каза Мартин пред УМБАЛ „Света Анна“, точно преди да ме качат за операцията. Гледах го и честно, първо даже не разбрах какво чух. Бях с гривна на ръката, с оная болнична нощница отдолу, майка ми тичаше до регистратурата за някакви подписи, а аз трябваше след час да вляза за спешна операция. Не козметика, не нещо дребно. Имах извънматочна бременност. Бях загубила много кръв, треперех цялата.

Казах му: „Ти сериозно ли?“

Той сви рамене и само: „Не ми прави сцени сега.“

Сцени. На мен.

После си взе якето от стола и излезе.

Не ми се пише даже какво ми беше. Майка ми като разбра, само каза: „Остави го тоя. Само операцията да мине.“ И аз това правех – стисках чаршафа и си повтарях да не припадам.

Събудих се по-късно, с тръба, болка, суха уста и майка ми до леглото. Първото нещо, дето попитах, беше: „Идвал ли е?“ Тя ме погледна така, че всичко ми стана ясно. Не беше.

На следващия ден писа: „Как си?“

Само това.

Не му отговорих. После звънна. После пак. Накрая му вдигнах и той почна: „Не знаеш нищо и ме съдиш.“

Аз направо избухнах: „Какво да знам, бе, Мартине? Че ме остави сама, докато ме режат ли?“

И той млъкна за две секунди и каза: „Баща ми получи инсулт.“

Ей това беше моментът, в който всичко пак се размести.

Свекърът ми е от Пазарджик. Живее сам, инат човек, от тия, дето на никого не звънят. Оказало се, че съседът го намерил на площадката и звъннал на Мартин. Това станало, докато бяхме в болницата. Мартин каза, че излязъл да говори, после решил, че щом майка ми е там, той трябва да тръгне веднага. „Ако бях закъснял, можеше да умре“, каза.

Аз му креснах по телефона: „А аз какво, на кафе ли бях?“

Той също се развика: „И ти не умираше сама на улицата, беше в болница, с лекари, с майка си!“

Това ме довърши. Затворих.

После обаче майка ми, вместо да ме подкрепи докрай, каза: „Ако наистина е било инсулт, и аз не знам… много е тежко.“ И точно това ме побърка още повече. Защото да, тежко е, ама той можеше да каже. Можеше да ме погледне, да ме хване за ръката, да каже „трябва да тръгна“. Не да ми изсъска „не ми прави сцени“ и да изчезне като някой случаен.

Като ме изписаха, не се прибрах у нас в „Люлин“, а при нашите в „Надежда“. Не исках да го виждам. Той идва два пъти пред блока. Писа ми дълги съобщения. Че е бил в шок. Че в Спешното в Пазарджик са го мотали. Че не е мислел нормално. Че съжалява за думите, не за това, че е тръгнал.

Точно това „не съжалявам, че тръгнах“ ми седеше като камък.

Минаха две седмици. После разбрах още нещо, и тогава вече не знаех на кой свят съм.

Сестра му Елица ми звънна да ме пита как съм. И в разговора изпусна: „Той не ти ли каза за кредита?“

Какъв кредит?

Оказа се, че свекърът ми преди година изтеглил бърз кредит от една фирма, за да покрие стари борчове и лекарства. После спрял да плаща. Мартин от месеци му помагал тайно, защото баща му го бил заплашил, че ако каже на мен, ще се откаже от него и ще прехвърли апартамента на сестра му. Пълна лудница. И не, не става дума за милиони, ама за нас 12 хиляди лева са много пари. Ние уж събирахме за инвитро, защото след две години опити и една загуба, докторката в „Майчин дом“ ни беше казала да мислим в тая посока.

И аз изведнъж почнах да сглобявам разни неща. Защо Мартин все отлагаше. Защо казваше „сега не е моментът“. Защо беше нервен за пари. Защо веднъж ми каза да не си записвам час още.

Като го питах в прав текст, той не отрече. Само седеше на кухненския стол и гледаше в масата.

„Щях да ти кажа“, вика.

„Кога? След като продадем и хладилника?“

„Не се подигравай.“

„Ти ме лъга месеци.“

Той удари по масата и каза: „Защото всичко беше върху мен! Баща ми, ти, работа, тия пари… Ти само повтаряше инвитро, инвитро, а аз не знаех откъде да ги извадя!“

Много гадно ми стана от това „ти само“. Все едно аз съм някаква прищявка. Аз ли исках да ми махнат тръбата? Аз ли исках да минавам през това? Само че и той изглеждаше съсипан, честно. Не спал, отслабнал, ръцете му трепереха.

После излезе и още нещо. В деня на операцията не само баща му бил зле. От банката му били звъннали, че ако до края на седмицата не внесе вноската по онзи кредит, щели да пратят съдия-изпълнител за запор на пенсията на баща му. И той бил решил, че ако старецът се оправи, поне да уреди документите. Не знам кое е вярно и кое е оправдание вече. Може всичко да е вярно. Пак не ми връща оня момент пред вратата.

Майка ми казва: „Човек се познава в лошото. Той се провали.“ Брат ми казва: „Всички се чупят понякога, въпросът е после какво правят.“ Елица реве, че ако Мартин не бил помагал, баща им щял да остане на улицата. А Мартин само ми повтаря: „Направих най-лошото по най-лошия начин, но не съм те зарязал нарочно.“

Не знам. Част от мен иска да повярва. Друга част направо настръхва като си спомня как излезе през вратата, докато аз стоях и не знаех дали ще се събудя после цяла.

В момента сме разделени. Не сме подали за развод, ама не живеем заедно. Той праща пари за общите сметки, пише ми, пита ме как съм, ходи при баща си в Пазарджик и уж е спрял да крие неща. Аз обаче вече проверявам всичко, което каже. И точно това ме убива – че не мога да се отпусна до него, а без това какъв брак е?

Не се правя на много силна. Просто станах друга. И не знам това временно ли е, или вече така ще си остане. Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли опитали пак след такова нещо, или веднъж счупи ли се доверието, край?