„Ти си си въобразила“: Когато всички около мен повтаряха едно и също, започнах да се съмнявам в себе си

„Пак си разбрала нещо накриво.“ Това ми каза майка ми, докато държеше в ръка моята сметка за ток, вече отворена.

Стоях в кухнята с торбата от Била и в първия момент дори не схванах какво точно ме жегна. После видях плика на масата, разкъсан отстрани, и казах: „Защо ми отваряш писмата?“

Тя веднага се дръпна: „Не са ти писма, това е за апартамента. И без това живеем заедно.“

Само че апартаментът не е точно „заедно“. Жилището е на покойния ми баща, наследено от мен и брат ми, а майка ми има запазено право да живее там. След развода ми се върнах в едната стая с детето, уж временно, докато събера пари за наем. Временното стана година и половина.

Още в началото си казах, че трябва да съм търпелива. Майка ми гледа детето, когато съм втора смяна. Аз плащам храна, интернет, част от сметките и купувам лекарства. Брат ми идва по празници, оправя по някой кран и обяснява отстрани как всички трябва да сме благодарни, че имаме покрив.

Проблемът е, че от няколко месеца започнах да се чувствам все едно полудявам.

Оставям 200 лева в шкафа за домоуправителя и на другия ден майка ми казва: „Не си оставяла нищо.“ Намирам бележка от аптеката в чантата й за лекарство, което тя твърди, че аз съм взела. Казвам, че съм си оставила ключовете в синята купичка до вратата, а тя: „Никога не сме имали синя купичка там.“ Само че купичката я бях купила от Джъмбо преди месец.

Започнах да снимам. Не тайно хора, а дребни неща – къде оставям документи, бележки, пари. Беше ми неудобно от самата мен. Един ден брат ми ме видя и ми каза: „Стига глупости. Да не си станала детектив в собствената си къща?“

Казах му: „Имам чувството, че някой мести нещата ми и после ми обяснява, че си измислям.“

Той се изсмя, после стана сериозен: „Ти си напрегната. След развода не си на себе си. Не обвинявай майка ни за всичко.“

И тук е моментът да кажа нещо важно – да, бях напрегната. И не само. Пиех хапчета за сън за кратко, забравях дреболии, веднъж наистина бях объркала деня за родителската среща. Не бях най-надеждният човек на света в онзи период. Знам как съм изглеждала отстрани.

Но имаше неща, които не можех да си внуша.

Капката беше, когато не намерих папката с документите за детските надбавки и бележките от работа. Търсих два дни. Майка ми каза: „Не си ми казвала, че ще подаваш нещо.“ Аз много ясно помнех, че й казах, защото я бях молила да вземе детето от занималня в този ден. Накрая папката излезе от раклата в хола, под едни стари одеяла. Никога не бих я сложила там.

Казах: „Това не е нормално. Или някой ми пипа нещата, или аз имам проблем и трябва да ида на лекар.“

Тя ми отвърна: „Иди, щом искаш. Само не прави циркове вкъщи.“

Тогава за първи път наистина ме хвана страх. Не от нея, а от това, че ако всички повтарят, че проблемът е в мен, аз накрая ще повярвам.

Записах си час при психиатър в ДКЦ-то, без да казвам на никого. Не ме е срам да го кажа. Жената беше много нормална. Изслуша ме и ми каза: „Стресът влияе на паметта, но това, че търсите проверка, не значи, че сте луда. Трябват ви сън, граници и по-малко напрежение у дома.“

Като се прибрах, не казах къде съм била. Само обявих, че оттук нататък ще си държа документите и парите в метална кутия с ключ. Майка ми се обиди страшно.

„Значи ме правиш крадла?“

„Не. Правя си граници.“

„В моя дом?“

Това „в моя дом“ запали всичко. Казах й, че домът не е само неин. Тя се разплака. Брат ми дойде вечерта и директно ми каза: „Ако не ти изнася, изнеси се. Не тормози майка ни.“

И аз почти бях решила да си търся квартира, макар че сметката не ми излизаше. Детето е в трети клас, аз съм на заплата малко над минималната плюс бонуси, наемите в нашия град са безумни, а и без помощ за гледане щях съвсем да затъна.

Тогава излезе нещо, което промени картината, но не така, както очаквах.

Една събота майка ми ме попита за трети път дали съм платила водата. Аз вече бях платила през ePay два дни по-рано. Показах й разписката. Тя я гледа дълго и каза: „Кой ти е дал това?“

Направо изтръпнах. Реших, че пак започва. Само че след час я намерих в коридора, по пантофи, объркана, с моето яке в ръка, и ме питаше дали ще ходим на гости на баба. Баба е починала преди девет години.

Седнахме. За пръв път не се скарахме. Тя само каза тихо: „Напоследък нещо ми се губят неща. Не казвам, за да не ме мислите за изкуфяла.“

После парчетата започнаха да се нареждат по грозен начин. Не всичко, което се беше случило, беше от нея. Част от нещата наистина тя беше местила и забравяла. Част от разговорите изобщо не ги помнеше. А аз, понеже вече бях на ръба, приемах всяко разминаване като умишлена манипулация. Брат ми пък от месеци е забелязвал, че повтаря, но криеше, защото „да не я стресираме“.

Това ме вбеси повече от всичко.

Казах му: „Ти ми повтаряше, че си внушавам. Аз ходих по лекари и се съмнявах в главата си, а ти си виждал, че има проблем.“

Той ми отвърна: „И аз не знаех колко е сериозно. Мислех, че е от възрастта. И ти не беше лесна, постоянно вдигаше скандали.“

И беше прав. Не бях лесна. Бях станала подозрителна, рязка, следях, снимах, проверявах. Детето също го усети. Веднъж ми каза: „Мамо, защо все се карате за едни листи и ключове?“ Тогава ме заболя най-много.

Сега сме в гадна ситуация. Започнахме прегледи при невролог, чакаме изследвания. Аз заключвам нещата си и вече не се извинявам за това. Брат ми помага повече, но пак се държи сякаш темата трябва да е по-тиха, за да не се разклати къщата. А аз точно от това съм уморена – от това всички да пазим някакъв мир, докато аз се чудя дали вярвам на очите си.

Честно казано, още не знам дали да остана в апартамента заради детето и парите, или да се махна, за да си запазя психиката. Обаче едно разбрах – когато дълго време ти повтарят, че нещо не е станало така, както си го видяла, започваш да губиш себе си, дори после да излезе, че истината е по-сложна.

Вие как бихте постъпили на мое място – бихте ли останали заради стабилността, или бихте си тръгнали, за да имате спокойствие, дори и да е много по-трудно?