Изсипах всичките си пари в бащината къща, а после ми казаха, че нямам нищо там
„Ти луд ли си бе, Иво, какво възстановяване на пари, какви пет лева?“ Това ми изкрещя баща ми в двора, пред комшиите, докато още държах папката с фактурите от Практикер и договора за потребителския кредит. Сестра ми Деси стоеше до портата с кръстосани ръце и само повтаряше: „Къщата е обща, не е твоя.“ А аз в този момент буквално треперех, защото два дни преди това банката ми беше звъняла за вноската, а Мария си беше събрала нещата и беше отишла при майка си.
Къщата е в Пазарджик, на баща ми и майка ми беше още от едно време. Стар строеж, покривът течеше, дограмата беше от соц-а, банята – ужас. След като майка ми почина, аз започнах да ходя там постоянно. Баща ми остана сам, а сестра ми е в Пловдив, омъжена, идваше по празници. Аз съм в София, работя в склад на куриерска фирма, не изкарвам лошо, ама не и кой знае какво. Мария беше бременна тогава, още в началото, и почнахме да говорим, че вместо да плащаме наем в „Люлин“, може да оправим къщата и след време да се преместим. Двор има, стаи има, градът е окей.
Не е имало нотариално прехвърляне, да, знам. Всички това ми го повтарят. Ама като баща ти ти казва: „Прави го, сине, това ще остане за теб, Деси си има апартамент при мъжа си“, ти какво да мислиш? Аз не съм искал договор от собствения си баща. Даже ми беше срам да повдигам такава тема.
Почнахме ремонта на части. Първо покривът – 11 хиляди. После банята, ВиК, дограма, подове, изолация. Аз давах каквото имах, изтеглих и кредит, после и бърз заем, че не стигнаха парите. Уикендите ходех с бус под наем от София до Пазарджик, мъкнех плочки, чували, бойлер. Мария още тогава ми каза: „Без документ не прави това. Не е нормално.“ Аз й се ядосвах. Виках й: „Все едно баща ми е някакъв измамник.“ Тя млъкваше, ама го виждах, че не е съгласна.
Баща ми в началото беше много доволен. „Ей, къщата светна“, „Браво, момче“, „Майка ти отгоре се радва“. Даже пред роднини разправяше как съм бил единственият, който мисли за дома. Деси тогава почти не се обаждаше. Само един път ми каза по телефона: „Много се вживяваш в тая къща.“ Аз й затворих.
После нещата се обърнаха. Мария направи спонтанен аборт в третия месец. Не казвам, че е заради това, ама всичко ни дойде много. Пари, пътуване, караници. След това тя стана друга, и аз станах друг. Аз още повече се вкопчих в идеята поне къщата да стане, да не е всичко напразно. Тя ми каза: „На теб тая къща ти е по-важна от нас.“ Може и да беше права тогава, не знам.
Големият шамар дойде, когато баща ми взе да увърта да ми даде ключ за горния етаж. Бяхме стигнали дотам да обзавеждаме. Викам му: „Ще купуваме кухня, трябва да мерим.“ А той: „Чакай малко, не бързай.“ После излезе, че Деси и мъжът й имали идея да се връщат от Пловдив, защото той останал без работа, а нейното дете щяло да кандидатства след година в езикова гимназия в Пазарджик. И изведнъж къщата станала „за всички“.
Седнахме тримата на масата. Аз още си мислех, че ще се разберем. Деси каза: „Никой не ти е казвал, че е само за теб.“ Аз направо онемях. Викам: „Татко ми каза.“ Баща ми гледа встрани и само мърмори: „Казал съм да го оправим, не съм казал, че изключвам сестра ти.“ Деси се запали: „И аз съм му дъщеря. Само защото съм жена и съм се омъжила, да отпадна ли?“ Това ме удари, защото аз наистина така не съм го мислил, ама сигурно така е звучало.
Аз казах окей, щом е общо, върнете ми поне парите за ремонта или поемете кредита. Те се изсмяха, буквално. Баща ми рече: „Ти това за мен ли го прави, или да си уредиш живота? Аз ли те карах да вземаш бързи заеми?“ И тука вече избухнах. Извадих папката, започнах да тряскам фактури по масата. „Тия плочки кой ги плати? Тоя покрив? Тая баня?“. Деси плачеше и викаше, че все едно им хвърлям сметки за грижите за татко. А аз… аз наистина последните две години и лекарства му вземах, и го водих до МБАЛ-а, и данъци плащах. И сигурно на нея й е звучало, че си търся отплата.
После излезе и друго, дето съвсем ме довърши. Мария ми призна, че преди месеци е ходила да говори с баща ми без да ми каже. Искала поне да направим някакъв договор за ползване или завещание. Той й се обидил страшно много, казал й, че го изкарва жив умрял, и оттогава почнал да се дърпа. Аз й вдигнах скандал защо се е бъркала зад гърба ми. Тя ми каза: „Защото ти се държеше като дете и някой трябваше да мисли.“ Седмица по-късно се разделихме. Тя каза, че не може повече да живее с човек, който се бие в гърдите за семейство, а не вижда какво става.
Обаче има и още. След последния ни скандал леля ми, сестрата на майка ми, ми се обади и ми каза нещо, което въобще не знаех. Когато майка ми се разболяла, Деси била тази, която пращала пари почти всеки месец, само че тайно, защото баща ми не искал „да се хвали“. И за операцията й в Пловдив пак Деси помогнала много. Аз тогава бях затънал с моя живот в София и честно, не знаех половината неща. Изведнъж вече не можех да я изкарам просто алчна. От друга страна, защо не каза навреме? Защо ме оставиха да наливам пари като ненормален?
Последната ни среща беше отвратителна. Отидох да искам поне да подпишем, че ми дължат част от сумата. Баща ми каза: „Ще ти дам 10 хиляди, когато мога, и толкова.“ Аз бях вложил над 40. Деси каза: „Ние не сме те молили за лукс. Половината неща ги направи, все едно ще живееш като в София.“ Не издържах и й казах да не стъпва в „моята“ баня. Много тъпо, знам. Баща ми ме изгони от двора. Оттогава не си говорим.
Сега плащам още кредита, живея под наем в гарсониера в „Надежда“, Мария не ми вдига, а покрай роднините излязох неблагодарник, дето искал да заграби бащината къща. От моята страна историята е, че ме накараха да вярвам в нещо и после се отметнаха. От тяхната сигурно е, че съм решил с пари да си купя предимство пред сестра ми.
Най-гадното е, че май и двете неща са верни по малко. Аз не исках да крада ничий дял, ама и не съм хвърлял тия пари ей така, от любов към мазилката. Очаквах сигурност. Очаквах баща ми да стои зад думата си. И сега не знам кое ме боли повече – парите, Мария или това, че като се сетя за нашия двор, вече ми става лошо.
Ако бяхте на мое място, щяхте ли да ги съдите, или да режете до край и да забравяте всичко?