Когато разбрах, че апартаментът ми вече не е само мой
„Ти нормална ли си бе, мамо?“ — това излезе от устата ми още пред вратата, без даже да си събуя обувките. Държах в ръка една синя папка, дето я намерих в шкафа с покривките, докато търсех акта за раждане на сина ми. Вътре — нотариален акт, пълномощно и някакъв предварителен договор. И моето име. И подпис, който уж прилича на моя, ама не е мой.
Майка ми само седеше на масата в кухнята в „Люлин“, с чашата кафе и вика:
— Не ми крещи. Ще чуят съседите.
— Да чуят! Това какво е? Защо пише, че съм съгласна апартаментът в „Надежда“ да се прехвърли на Ваня срещу гледане? Аз кога съм се съгласявала?
Тогава сестра ми Ваня излезе от другата стая. Беше дошла „уж случайно“, както после каза. Само като я видях, ми стана ясно, че не е случайно.
— Няма нужда от театър, Мира — каза тя. — Нищо не сме ти взели.
— Нищо? Апартаментът е на трите ни имена след татко. Нищо ли?
— Да, ама кой гледа майка ти последните две години? Аз. Кой я води по ТЕЛК, по личен лекар, в „Пирогов“, като вдигна кръвно? Аз.
И това беше вярно. Аз съм в Божурище, работя в склад на една куриерска фирма, на смени съм, имам дете в седми клас и бивш мъж, дето помага, когато се сети. Не съм била всеки ден до майка ми. Но чак такова нещо…
Разрових папката на масата.
— Това пълномощно е фалшиво.
Майка ми трепна и каза тихо:
— Не е фалшиво.
— Как да не е? Аз не съм го подписвала.
— Не ти го подписа. Аз подписах.
Направо онемях.
— Как така ти си подписала вместо мен?
— Адвокатът каза, че щом сме семейство и става дума за уреждане…
— Кой адвокат? Какъв адвокат, мамо? Това е престъпление.
Ваня скочи:
— Айде сега престъпление. Много ти е лесно да викаш. Като татко лежа три месеца, кой спа на стола в болницата? Кой му сменяше памперсите? Ти дойде два пъти и все бързаше.
— Не съм бързала, работех!
— Е, и аз не съм на курорт. Напуснах работа в детската градина заради тях.
Тук за пръв път млъкнах. Това не го знаех. Знаех, че е „в неплатен“, после, че „ще си търси нещо“, но не и че е напуснала съвсем. Майка ми запали цигара, което не трябва, защото има ХОББ, ама я запали.
— Не исках да ти казваме така — каза тя. — Знаех, че ще стане скандал.
— И правилно сте знаели.
После излезе и другото. Не било само „срещу гледане“. Имало и заем. 18 хиляди лева. Ваня ги взела от една бърза фирма и после рефинансирала в банка, за да плати дългове на татко. Аз даже не знаех, че татко е оставил такива дългове. Оказа се, че преди да умре, е теглил кредити, за да помага на мъжа на Ваня с автосервиза, който после фалира. И отделно бил покривал вноски по моя стар потребителски кредит, когато се разведох и останах без работа за няколко месеца. Това направо ме удари в тила. Аз мислех, че сама съм се оправила тогава. Не. Той е плащал зад гърба ми.
— Защо никой не ми каза? — питах и на двете.
Майка ми само сви рамене.
— Защото и без това все ти беше тежко.
— Не, защото така ви е било удобно.
Ваня се разрева.
— Удобно? Знаеш ли аз как живея? На квартира в „Обеля“ с мъжа ми, дето още изплаща бус, и дъщеря ми студентка във Велико Търново. Майка ти като падна в банята, аз я прибрах при мен. Три месеца спа в хола ми. Ти дойде и каза, че при вас е тясно.
— Защото е тясно! Двустаен е, детето няма къде да учи.
— Е, и при мен не е палат.
Скарахме се зверски. Аз настоявах, че ще ида в полиция, при нотариуса, където трябва. Ваня каза: „Иди. Само кажи и за подписа на майка ни, и за заемите, и за това, че ако развалим всичко, банката ще ни погне.“ Тогава за първи път чух, че апартаментът вече е ипотекиран частично по някаква схема с обезпечение. Не разбрах всичко, честно. Само ми причерня.
На другия ден отидох сама при нотариуса в „Красна поляна“. Жената беше ледена. Каза, че е работила с документи, представени й от страните, и че ако има спор, да го решаваме по съдебен ред. Между другото ми подхвърли, че имало и мое старо пълномощно от преди години, когато бях в Англия за шест месеца. И точно тогава започнах да се съмнявам в себе си. Аз наистина бях подписвала разни неща на доверие на майка ми тогава, за данъци, за сметки, за общината. Дали не са използвали нещо старо? Дали аз съм виновна, че съм била такава… не знам.
После седнах с Ваня в едно кафе до метростанция „Хан Кубрат“. Без майка ми. И тогава тя ми каза нещо, което обърна всичко още веднъж.
— Не исках апартамента за алчност — каза. — Исках да съм сигурна, че като я гледам, няма накрая да остана с празни ръце, а ти да дойдеш накрая и да делим по равно.
— Значи не ми вярваш.
— А ти на мен вярваш ли?
Нямаше какво да й кажа. Защото истината е, че и аз не й вярвах. Мислех си, че тя и мъжът й са закъсали и са решили да „оправят“ имота. Тя пък е мислела, че аз ще се включа само накрая, когато стане дума за пари. И двете явно сме си правили сметки в главата, само че тя е действала, а аз съм се успокоявала, че щом е семейство, всичко е наред.
Сега нещата са в някакъв междинен ужас. Говорих с адвокат. Той каза, че има основания да оспорвам, но ще стане мръсно и скъпо, а майка ми ще я разкарват по институции. Ако не оспорвам, трябва да направим ново споразумение — писмено, ясно, с поемане на заемите, с право на ползване за майка ми и с мой дял, ако жилището някой ден се продава. Ваня уж е съгласна, ама вече всяко „да, добре“ от нейна страна ми звучи като капан.
Най-гадното е, че не знам откъде почва предателството. От подписа? От това, че са крили? От това, че аз удобно не съм виждала колко много е поела Ваня? Или още по-рано — когато всички в това семейство са си „спестявали“ истината, за да няма скандали, и накрая стана точно това.
Не мога вече да се отпусна както преди. И това май ми тежи най-много, не само имотът. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли тръгнали да разваляте всичко докрай, или бихте преглътнали част от обидата, само и само да не се доразпадне семейството съвсем?