След онзи скандал във входа останах сама и още не знам дали постъпих правилно

„Ти нарочно го правиш, нали? Искаш всички да се изнесем от главата ти!“ — това ми го изкрещя госпожа Пенева пред асансьора, докато държеше вратата с крак, а отгоре на всичко и синът й, дето е на 35, стоеше отзад и клатеше глава все едно съм някаква отрова.

И всичко беше заради едно листче. Едно обикновено разпечатано листче на таблото във входа, че след 22:00 да не се вдига шум и че пералня в 12 през нощта не е нормално. Не бях писала имена. Не бях сочила апартамент. Само това. Обаче всички веднага разбраха, че е за тях.

Живея в Люлин, в панелка, от шест години. Разведена съм, сама съм, дъщеря ми учи в Пловдив и си идва рядко. Не че това е оправдание, ама като си сам, хората почват да те гледат едно такова… или те съжаляват, или чакат да се заядеш. Аз не съм конфликтен човек. Даже, честно, прекалено съм търпяла.

Първо бяха малките неща. Вечер столове се влачат, нещо се блъска, телевизор до късно. После ремонти в неделя. После в коридора пред моята врата почнаха да си оставят обувки, буркани, някакъв стар шкаф. Веднъж се прибрах от работа в аптеката и пред вратата ми — два чувала с дрехи. Звъня на Пенева.

„Това вашето ли е?“

„Е, за малко е, ма. Кво ти пречи?“

„Пречи ми, щото е пред моята врата.“

„Ти само проблеми виждаш.“

Тогава пак замълчах. Все за мира. Все да не ставам аз лошата. На събранията на входа като се каже нещо, всички мънкат, после по стълбите: „Права си, ама не ми се занимава.“ И аз така. До момента, в който една нощ в 1 без нещо пак пуснаха пералня. Стената ми вибрираше. Станах, написах листа и го залепих.

На другата сутрин вече бях враг номер едно. Домоуправителят, бай Стефан, ми звъни: „Защо нагнетяваш напрежение? Можеше да кажеш.“

„На кого да кажа? Аз казвам от месеци.“

„Е, хора сме, трябва да се разбираме.“

Много лесно го казват това хората, дето не са потърпевши.

След два дни някой беше написал на моето листче с химикал: „Който не му изнася, да ходи на село.“ После и по вайбър групата на входа тръгнаха подмятания. „Някои хора нямат семейства и затова следят другите.“ Това ме удари. Не отговорих. Само излязох от групата.

Тук вече дъщеря ми се намеси. Обади ми се: „Мамо, пак ли мълчиш? Или им кажи директно, или спри да се ядосваш.“

Лесно й е отстрани. Като живееш врата до врата с хора, не е толкова просто. Слизаш за хляб — гледат те. Връщаш се — млъкват. А аз не исках да ме сочат. Не исках да съм онази самотната, дето прави доноси.

И тогава стана по-грозно. Един ден намирам бележка в пощенската кутия: „Спри да настройваш входа, че и за теб има какво да се каже.“ Без подпис. Ръцете ми се разтрепериха. Първо ми мина, че ще ми надраскат колата. После, че може и аз да съм се вкарала в някакъв филм. Отидох при бай Стефан.

„Това нормално ли е?“

Той вика: „Абе, не го вземай навътре. Някой се е изнервил.“

„Някой? Това е заплаха.“

Той сви рамене. И тогава за пръв път се развиках аз. Пред входа. Пред всички.

„Като сте толкова задружни, защо винаги натискате този, дето си мълчи? Защо никой не казва на Пеневи да не тропат нощем? Щото сте свикнали всички да им угаждат!“

Пенева излезе по чехли и почна:

„Айде сега аз виновна за всичко! Знаеш ли ти ние какво гледаме вкъщи?“

„Гледате си сериалите до 2 през нощта, това гледате.“

И тогава тя ми каза нещо, дето ме скова:

„Синът ми е на хемодиализа, ма. Пералнята я пускам нощем, щото през деня спи след процедура. Чуваш ли, или само себе си чуваш?“

Направо онемях. За секунда ми стана много гадно. Наистина не знаех. Никой не беше казвал. Момчето го бях виждала, бледо е, ама кой да ти каже какво има. И изведнъж аз изглеждах чудовище.

Само че историята не свърши там. Аз се прибрах, ревнах, после срам, после яд, всичко. На другия ден звъннах на Пенева да се извиня. Тя не отвори. Следобед ме спира съседката от третия, Милена.

„Ти знаеш ли, че домоуправителят е обещал на Пеневи да ползват част от площадката пред вашите апартаменти за шкафове и сушилник, щото щели да гледат болния човек?“

„Как така обещал? Това е обща част.“

„Еми така. И са събирали пари уж за ремонт на покрива, а част от парите са отишли за рампа и транспорт на момчето.“

Аз казах: „И какво, не съм човек ли? Ако бяха казали, щях да помогна.“

„Да, ама ако кажат, няма да е удобно за всички“, вика тя. „По-лесно е да го представят като дреболия.“

Тогава ми светна защо всички ме натискаха да си мълча. Не било само „за мира“. Било, защото има една тиха уговорка — да се търпи, да не се пита, да не се вдига шум, че иначе ще лъсне кой какво решава зад гърба на останалите. И аз, без да знам, съм настъпила това.

Пак не мога да кажа, че Пенева е лош човек. Ако аз имах болно дете, сигурно и аз щях да стигна до крайности. Да моля, да хитрувам, да заемам място, да карам другите да търпят. Само че и аз живея там. И моят дом пак трябва да е дом, не коридор на чуждото оцеляване.

Накрая подадох жалба до управителя на етажната собственост писмено и поисках събрание. Не заради пералнята вече, а за това решенията да са ясни и общите части да не се раздават на доверие. Стана още по-голям цирк. Половината вход ме намразиха официално. Другата половина тихо ми казаха, че съм права, ама на събранието пак мълчаха. Бай Стефан се обиди и се отказа да е домоуправител. Пенева плака. Аз също едва се държах, ама вече нямаше връщане.

Сега е по-тихо. Няма шкафове пред вратата ми. Няма нощна пералня толкова често. Но и „добър ден“ почти няма. Като се кача в асансьора, настъпва едно такова… все едно мирише лошо, а то съм аз. Дъщеря ми вика, че поне съм си защитила границите. Майка ми пък каза: „Една къща с хора се крепи на преглъщане.“ И аз не знам.

Честно, още се чудя дали не трябваше просто да търпя заради мира, или точно това търпене прави хората безочливи. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да замълчите, за да има мир, или да рискувате да останете сами, но да не ви газят?