Заплаших децата си, че ще променя завещанието за вилата край язовира, и чак тогава си казахме истината

„Ако още веднъж говорите така на Мария, ще променя завещанието. И вилата край язовир Искър няма да я видите.“

Това го изкрещях в хола, пред масата, на която още стоеше недоядената шопска салата. Синът ми Иво стана рязко и столът му изскърца. Дъщеря ми Деси само ме изгледа така, все едно съм й ударил шамар.

Мария беше до мивката и стискаше една чиния с две ръце. Не каза нищо. Само това ме вбеси още повече, защото през целия ден мълча и търпя.

Всичко тръгна уж от дреболия. Бяхме решили да отидем до вилата за уикенда. Тя е стара, строена от баща ми едно време, после с покойната ми жена Нели години наред я оправяхме малко по малко. Иво и Деси са израснали там – риба, барбекю, комари, караници за хамак, всичко. Откакто Нели почина преди три години, там почти не стъпвах. Миналата година се ожених за Мария. Познаваме се от работа, тя е счетоводителка, аз съм техник в една фирма за асансьори. Нормални хора. Само че за децата ми тя е натрапница. Така излезе.

Още като пристигнахме, Деси започна: „Тези пердета кой ги е сменял?“

Мария тихо каза: „Аз. Старите бяха мухлясали.“

„Мухлясали за теб. За мама не бяха.“

После Иво видя, че сме изхвърлили счупения шкаф от терасата.

„Супер. Значи вече разчистваме следите, така ли?“

Казах му да не говори глупости. Той ми отвърна: „Тате, не на мен тия. Знаем много добре какво става. Първо пердета, после мебели, после нотариус.“

Честно, тогава трябваше да ги спра спокойно. Вместо това и аз се запалих. Защото не беше само този ден. От месеци беше така. Деси не идва у нас, ако Мария е там. Иво й говори на „тая“. За рожден ден Мария им купува подаръци, те дори „мерси“ не казват. А тя… тя не е светица, ясно. Понякога се прави, че не й пука, а после ми плаче вечер. Понякога ми повтаря: „Или ще сложиш граници, или аз няма да издържа.“

Та на масата Иво пак подхвана за вилата. „Кажи си направо – ще я прехвърляш ли на нея?“

Мария тогава най-сетне се обърна и каза: „Не искам нищо ваше.“

И Деси се изсмя. „Наше? Тя вече го нарече наше. Чу ли я, тате?“

Тогава избухнах със завещанието.

След това настъпи едно такова гадно мълчание. Иво си взе якето и тръгна към вратата. Деси тръгна след него, но на прага се обърна и каза: „Ти направо ни погреба живи. Мама няма и три години, а ти си готов да ни изтриеш заради една жена.“

Тия думи… седнаха ми като камък.

Мария после ми каза: „Не трябваше да го казваш.“

Аз й викам: „А какво трябваше? Да те унижават в собствената ми къща?“

Тя само седна на дивана и каза: „Не е заради пердетата. Ти още не искаш да го видиш.“

Ядоса ме и това. Викам си, как да не го виждам? Виждам неблагодарност. Виждам алчност. Само вилата им е в устата.

Обаче вечерта Деси ми звънна. Ревеше. Не бях я чувал така от погребението на майка й.

„Тате, ти въобще знаеш ли какво е ставало?“

Казах: „Какво да е ставало?“

И тогава излезе нещо, дето не го знаех. Оказа се, че преди шест месеца Мария се била виждала с Иво в едно кафе до „Гео Милев“. Без да ми каже. Казала му, че трябва „да се изяснят нещата“, защото не искала после спорове. И го питала имало ли документи за вилата, дарения, запазени части, кой какво очаква. Не защото я искала, а защото, по нейните думи, ако аз почина внезапно, щяло да стане ад и тя не искала да я гонят като куче от място, където живее с мен.

Като го чух, направо ми причерня. Защото тя на мен никога не ми беше казвала за тая среща. А и как звучи това пред сина ми? Все едно му прави разузнаване.

Прибрах се в София на другия ден бесен. Питах я директно. Тя първо мълча, после каза: „Да, срещнах се с него. Защото ти все казваше ‘ще говорим някой ден’. А аз не мога да живея в къща, в която всички ме гледат все едно чакам да умреш.“

Казах й: „И реши сама да говориш с децата ми за наследство?“

Тя също се ядоса. „Не за наследство. За това, че ако с теб стане нещо, аз оставам с два куфара и с етикет, че съм крадла. И да, страх ме е. Защото гледам как ме мразят.“

Тука вече се обърках. От една страна, беше права, че ги е страх и че я нападат. От друга – тя беше направила най-лошото възможно нещо. Беше пипнала точно раната.

Събрах ги след седмица у нас. Без празници, без маси, без преструвки. Само кафе. И казах: „Днес ще се говори, колкото и да е гадно.“

Иво почна пръв: „Аз не мисля, че Мария е след парите ти. Ама като ме извика тайно да ме пита за нотариални актове, как да реагирам? Мама още не беше изстинала за мен, разбра ли? Ти вече водеше друга жена на вилата.“

Това не беше съвсем вярно, ама и не беше съвсем лъжа. С Мария се сближихме по-късно, но децата разбраха за нея твърде рано. И за тях всичко се слепи.

Деси каза: „Не е само вилата. Там е мама. Навсякъде. Ти сменяш пердета, махаш шкафа, пренареждаш, и на нас ни е все едно я триеш.“

Мария тогава заплака, за първи път пред тях. „Аз не трия майка ви. Опитвах се да направя място и за себе си. Защото в тая къща аз бях като гост, който всички чакат да си тръгне.“

После и аз си казах моето. Че съм уморен да бъда между всички. Че Нели няма да се върне, колкото и да пазим старите пердета. Че не мога да позволя жена ми да бъде тъпкана. И че да, ако продължат с обидите, ще ги отрежа не защото не ги обичам, а защото не могат да ми командват живота.

Стана пак напрегнато, но този път поне не беше театър. Иво ме попита: „Ти наистина ли щеше да ни махнеш от завещанието?“

Казах му истината: „Не знам. Казах го от яд. Ама бях стигнал дотам да го мисля.“

Накрая не се прегърнахме като по сериал. Само се разбрахме за няколко неща. Вилата няма да се прехвърля тайно на никого. Ще отидем при нотариус и всичко ще се изчисти черно на бяло, за да няма филми. Мария обеща повече никога да не говори сама с тях за имоти. Деси каза, че ще опита да не я боде за всяко нещо. Иво не се извини точно, но на тръгване каза на Мария: „Довиждане“ вместо „чао“ с оная физиономия. Което при нас си беше напредък.

Сега не е розово. Има хлад, има криви погледи, има мълчание. Ама поне вече знам, че не е само алчност. Има и страх, и мъка, и моя вина, и нейна вина, и тяхна. Всичко е омешано.

Аз още не знам правилно ли постъпих с тая заплаха за завещанието. Може би прекалих, може би само така ги спрях. Вие какво бихте направили на мое място?