Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката: Историята на една самотна майка

— Мамо, пак ли няма да можем да си купим сладолед? — попита ме тихо Дани, докато стояхме пред фризера в супермаркета. Стиснах зъби и се опитах да не покажа колко ме боли този въпрос. Погледнах цената — 5,80 лв. за кутия. В джоба ми имаше точно 12 лева до края на седмицата. Усмихнах се изкуствено и казах: — Следващия път, обещавам.

Излязохме от магазина, а в същия момент на входа се появи Мария — бившата ми свекърва. Беше облечена в палто, което сигурно струваше повече от месечната ми заплата. До нея вървеше внучката ѝ от другия син, с ръце, пълни с играчки и лакомства. Мария дори не погледна цените, просто махна с ръка на касиерката и плати с карта. Усетих как в гърдите ми се надига гняв и срам. Дани ме дръпна за ръката, а аз се опитах да избегна погледа на Мария. Тя, разбира се, ме забеляза и се приближи с онази ледена усмивка, която винаги ме караше да се чувствам като натрапница.

— Елица, как сте? — попита тя, сякаш не знаеше, че откакто се разведох с нейния син, той не е дал и стотинка за Дани. — Дани, ела, баба ти ще ти купи нещо сладко! — обърна се тя към сина ми, който се поколеба, но после се скри зад мен.

— Благодаря, Мария, но не е нужно — казах тихо. — Ще се оправим.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който казваше „сама си си виновна“. — Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш — каза тя и се отдалечи, оставяйки след себе си облак от парфюм и презрение.

Вървяхме към вкъщи, а Дани мълчеше. Вкъщи ме чакаха сметките, които се трупаха на масата, и празният хладилник. Работех като касиерка в кварталния магазин, но парите не стигаха. Бившият ми съпруг, Петър, беше изчезнал от живота ни, а когато се обаждаше, беше само за да се оплаче колко му е трудно. Издръжка? Само на хартия. Съдът отсъди 250 лв. на месец, но аз не бях виждала и стотинка от тях.

Вечерта, докато Дани спеше, седнах на масата с приятелката ми Галя. Тя беше единствената, която знаеше всичко. — Ели, не може така — каза тя, докато ми сипваше чай. — Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката. Или поне да помогне. Защо трябва ти да се мъчиш, а тя да живее като кралица?

— Не искам да прося — отвърнах. — Не искам да се чувствам зависима от нея. Винаги ме е гледала отвисоко. А и Петър… той трябва да се грижи за сина си, не тя.

— А Дани? — попита Галя. — Той какво заслужава? Гордостта ти ли ще го нахрани?

Думите ѝ ме удариха като шамар. През нощта не можех да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм преживяла. Как Петър ме остави, когато разбрахме, че Дани има нужда от специални уроци по логопедия. Как Мария ми каза, че „децата на бедните са обречени“. Как се борих сама, без помощ, без подкрепа, само с любовта към сина ми.

На следващия ден, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Петър. — Ели, майка ми каза, че си я срещнала. Не искам да се меси. Ако имаш нужда от пари, кажи ми. Но сега не мога, разбираш ли? Имам нова работа, нова жена… — гласът му беше уморен, но не и виновен.

— Дани има нужда от обувки, Петре. И от уроци. Съдът ти отсъди издръжка, не аз. — Гласът ми трепереше.

— Ще видя какво мога да направя — каза той и затвори.

Седнах на пода и заплаках. Не за себе си, а за Дани. За това, че трябва да избира между сладолед и обувки. За това, че трябва да гледа как другите деца получават всичко, а той — нищо.

Вечерта, докато Дани рисуваше, се замислих за думите на Галя. Може би беше права. Може би трябваше да преглътна гордостта си. Взех телефона и написах съобщение на Мария: „Здравейте, Мария. Дани има нужда от нови обувки и уроци по логопедия. Ако можете да помогнете, ще съм благодарна.“

Отговорът дойде след минути: „Ще преведа пари по сметката ти. Но искам да виждам Дани по-често.“

Погледнах сина си. Той ме погледна с онези големи кафяви очи, пълни с надежда. — Мамо, ще можем ли да си купим сладолед утре?

Прегърнах го. — Ще видим, слънце мое. Ще видим.

Седя и се чудя: Кога гордостта ни пречи повече, отколкото ни помага? И дали някой ден ще мога да гледам Мария в очите, без да се чувствам длъжница?