Казвам се Мария и съм на шестнадесет. Всяка вечер слушам как баща ми крещи през стената, докато майка ми плаче в кухнята. Това е моята изповед за живота в сянката на алкохолизма и за опита ми да обичам човек, когото бутилката отне от нас.
Стоях на гарата с единствен куфар и треперещи ръце, докато дъщеря ми стискаше ръката ми. След години търпение към алкохолизма и униженията на съпруга ми, най-накрая намерих сили да си тръгна. Сега, на четиридесет и две, се питам: възможно ли е ново начало, когато всички около теб шепнат зад гърба ти?
В този разказ споделям как се сблъсках с най-големия си страх – синът ми да се обвърже с момиче от семейство, което не одобрявам. Всичко започна със скандална среща с бъдещия тъст на сина ми, който ни посрещна пиян и груб. Преживях тежки вътрешни борби, семейни конфликти и болезнени разочарования, докато се опитвах да разбера дали любовта на детето ми е по-важна от моите страхове и предразсъдъци.
Казвам се Виктория и съм най-голямата дъщеря на баща ми, Стефан. Този разказ е за болката, срама и надеждата, които изпитах, докато гледах как алкохолът разрушава нашето семейство. Писмото ми, написано за училищна задача, промени не само мен, но и всички, които го прочетоха.
