Казвам се Елица и съм на 35 години. Преди десет години се омъжих за първата си любов, Калин, но днес семейството ни е на ръба заради неговия ултиматум: да напусна работата си, за да се чувства той мъж в дома ни. Това е моята история за борбата между любовта, самоуважението и българската действителност.
Стоях в кухнята, загледана в мивката, докато гласовете на съпруга ми и дъщеря ни се преплитаха в съседната стая. Бях изгубила себе си в рутината и болката от един брак, който вече не ме топлеше. Това е разказът за моето търсене на смисъл и пътя към себе си сред българската действителност.
Седя на кухненската маса, докато мъжът ми, Георги, се връща след година отсъствие, а в мен бушуват гняв, болка и объркване. Преживях предателство, самота и унижение, но сега трябва да реша дали да приема обратно човек, който ме е заменил заради младостта и после се върна, защото другата не искала да готви. На петдесет години съм – не съм нито стара, нито млада, но със сигурност вече не съм същата жена.
Казвам се Мария и цял живот живях за другите – за сина си, за внуците, за семейството. Едва когато останах сама, осъзнах, че никога не съм живяла за себе си. Сега се питам: има ли смисъл да започна отначало, когато всичко изглежда изгубено?
В тази история разказвам за три български жени – Мария, Елена и Лилия – и как животът им се преобръща, когато любовта към съпрузите им угасва. Преживяванията ни са различни, но болката, съмненията и решенията, които трябва да вземем, са общи за много жени в България. Това е разказ за тишината между думите, за погледите, които вече не търсят разбиране, и за смелостта да признаеш истината пред себе си.
Казвам се Мария и винаги съм вярвала, че любовта и семейството са най-важните неща в живота. Но докато градях кариера и се борех за независимост, мечтата за брак започна да изглежда все по-далечна. В тази история ще ви разкажа за болката, надеждата и въпросите, които ме измъчват всеки ден.
Казвам се Мария Георгиева и цял живот съм се борила с очакванията на обществото за външния вид на жените. Една неочаквана среща на софийското летище ме изправи пред болезнени въпроси за възрастта, красотата и самоуважението. Моята история разбуни социалните мрежи и ме накара да се замисля: докога ще позволяваме на другите да определят стойността ни?
Казвам се Мария и на петдесет години останах сама, след като съпругът ми Георги ме напусна заради по-млада жена. Цял живот вярвах, че любовта ни е истинска и вечна, но се оказа, че съм живяла в илюзия. Сега се боря със самотата, с предателството и с въпроса дали някога ще мога да простя – на него и на себе си.
