Казвам се Мария и вече пет години живея в сянката на една мечта – да стана баба. Дъщеря ми Елена и зет ми Димитър са женени отдавна, но домът ни все още е тих, без детски смях. В опитите си да сбъдна тази мечта, стигнах до ръба на отчаянието и се сблъсках с истина, която промени всичко.
След години борба с безплодието, аз и съпругът ми най-накрая станахме родители на дъщеря ни Ани, когато бях на 41. Щастието ни обаче бързо бе засенчено от тревоги и напрежение, когато осъзнахме, че прекалената ни грижа и страх да не я загубим я превръщат в несигурно и разглезено дете. Сега се питам: дали любовта ни не се превърна в капан за собственото ни дете?
Казвам се Мария и вече пет години живея с една болка, която не ми дава покой – нямам внуци. Дъщеря ми Елица и съпругът ѝ Димитър са женени отдавна, но домът ни остава тих и празен. В опитите си да сбъдна мечтата си, стигнах до ръба на отчаянието и се изправих пред истини, които никога не съм очаквала.
След години на борба с безплодието, дъщеря ми Катя беше отчаяна. Като майка, реших да направя всичко възможно, за да ѝ помогна, и се съгласих да стана сурогатна майка за нейното дете. Но това, което започна като акт на любов, се превърна в изпитание за цялото ни семейство.
