Ножът в ръката на майка ми потрепери, докато нарязваше доматите, а гласът ѝ беше остър: „Само не започвай пак с глупостите си, Ивайло!“ Но аз вече не бях сигурен какви точно са моите глупости – мечтите ми или просто това, че искам да бъда чут. Цял живот се опитвах да се впиша, да съм от ‘нашите’, но всеки мой опит ме караше да се свивам все повече, да се изгубвам между хора, които обичам, докато самият аз ставах невидим за тях.