Беше просто още един есенен следобед в София, когато сенките по стените ми станаха твърде дълги и нищо вече не беше същото. Аз, Катя, бях в собствения си хол, когато се изправих срещу онова, от което най-много се боях – отговорността да помогна на някого, докато самата аз се тресях от страх. Тази история е за това колко е трудно да решиш да бъдеш смел, когато цената може да е твоя собствен покой.
В тази история аз, Ива, се изправям пред сливането между дълга към собствената си майка и личното си желание за независимост. Докато собствената ми воля се разпада под тежестта на семейството и страха от външно неодобрение, аз започвам да търся граници, които никога не съм била научена да поставям. Болката от вината, че мисля и за себе си, ме кара да се чудя дали наистина имам право да съм щастлива.
В онзи момент, когато звънецът на вратата иззвъня силно посред нощ, сърцето ми се спря. Димитър, любимият ми човек, който беше изчезнал преди година, стоеше на прага с уморени очи, шепнейки: „Прости ми, но трябва да ме изслушаш“. Болката, която носех от неговото изчезване и безбройните безсънни нощи, сега се сблъска с объркваща вълна на надежда и гняв.
