Стоях в коридора на хосписа в Пловдив и майка ми ме гледаше така, сякаш пак съм на 14 и съм направила нещо непростимо 😶. Аз исках да ѝ кажа само „остани“, но между нас имаше години мълчание, вина и едни стари правила, които ми бяха съсипали живота, а може би и нейния 💔. Накрая излезе нещо, което не знаех за баща ми, и всичко се обърка още повече 😢. Сега се чудя дали любовта наистина може да мине през толкова щети и дали не закъснях безвъзвратно 🕯️.