Казвам се Лилия и цял живот съм чувала, че изглеждам „прекалено момчешка“ за момиче. Израснах в Пловдив, където често ме бъркаха с момче, а дори майка ми понякога се колебаеше. Тази история разказва как един обикновен училищен излет и една снимка могат да отворят стари рани и да ме накарат да се запитам коя съм всъщност.
Винаги съм вярвала, че името носи тежестта на миналото и пази семейната ни история. Когато синът ми Иван и снаха ми Лилия отказаха да кръстят внука ми на баща ми, почувствах се предадена и изгубена. Това е моят опит да разбера къде свършва традицията и къде започва правото на личен избор.
Всичко започна с една стара снимка от детството ми, която разбуни духовете в цялото ни семейство. В опита си да разбера защо хората не могат да разпознаят кое дете съм аз, се сблъсках с болезнени истини за предразсъдъците, които носим. Тази история е за идентичността, болката от неразбирането и надеждата за промяна.
В един миг животът ми се преобърна, когато научих, че бебето, което държа в ръцете си, не е моето. Изправих се пред невъзможен избор между любовта към детето и истината за кръвта. Тази история е за болката, прошката и силата да продължиш напред.
В болничната стая, докато държа ръката на майка ми, тя ми разкрива тайна, която преобръща целия ми свят. Истината за моето истинско потекло ме кара да се съмнявам във всичко, което съм знаела за себе си и семейството ни. Сега трябва да намеря сили да простя и да разбера какво означава да бъдеш семейство.
Една съботна сутрин телефонно обаждане от майка ми преобърна живота ми и този на сестра ми. Открихме тайна, пазена десетилетия, която разтърси основите на нашето семейство и ни накара да се изправим пред истината за себе си. В тази история разказвам за болката, прошката и силата да продължиш напред, когато светът ти се разпада.
От малка се чувствах чужда в собственото си семейство. Винаги се сравнявах със сестра ми и усещах, че не принадлежа тук. Истината, която майка ми най-накрая ми разкри, преобърна целия ми свят.
Още от първия ми вик в родилното, съдбата ми беше белязана с болка и самота – майка ми ме изостави заради рядко заболяване. Израснах по домове и приемни семейства, където всеки ден беше борба за приемане и любов. Въпреки всичко, не спрях да търся своето място и да се боря за щастие.
Казвам се Мария и историята ми започва в мига, в който тишината в дома ми стана оглушителна, след като децата ми заминаха да учат в други градове. Между студените стени бях принудена да се изправя срещу собствените си страхове, съжаления и въпроса: коя съм аз без ролята на майка? В тази болезнена одисея открих, че празнотата, оставена от тяхното заминаване, може да бъде началото на един нов живот.
Родих се в малко българско градче, където хората обичат да гледат, да шушукат и да съдят. Аз и брат ми сме близнаци, но съдбата ни поднесе неочакван подарък – аз съм с тъмна кожа, а той – със светла. Това ни превърна в сензация, но и в повод за болка, борба и въпроси, които още нямат отговор.
Казвам се Николина, но повече от три десетилетия всички ме познаваха като Никола. Животът ме принуди да скрия коя съм, за да осигуря по-добро бъдеще на дъщеря си Ива. Това е моята изповед за болката, самотата и безкрайната майчина любов.
Казвам се Надежда, но повече от три десетилетия всички ме познаваха като Николай. За да осигуря по-добър живот на дъщеря си Мария, се отказах от женската си същност и живях с тежка тайна, която ме разяждаше отвътре. Това е моята изповед за болката, страха и безкрайната любов на една българска майка.
