Аз съм Димитър и работя като медицински брат на отделението по неврологична рехабилитация в Пловдив. След като претърпях инсулт, очаквах някой от семейството ми да дойде да ме види или да ме прибере вкъщи, но това така и не се случи. Това е моята история за изгубената обич, разпадането на семейството и дългия път към прошката.
Започвам разказа си в мига, когато сестра ми отказва да дойде да ме вземе от болницата след инсулт. През спомени и болезнени диалози разкривам семейната ни история, разочарованията и предателствата, както и собствените си грешки, които ни разделиха. В края се питам дали има прошка за онези, които са се изоставили един друг в най-тежките моменти.
В един дъждовен следобед получих обаждане, което преобърна живота ми – майка ми, Мария, беше получила инсулт. Разкъсван между отговорностите към собственото си семейство и дълга към нея, трябваше да взема най-трудното решение в живота си. Тази история е за болката, вината и любовта, които ни карат да прекрачим граници – буквално и преносно.
