Казвам се Мария и това е моята изповед за борбата с майчинството, неразбирането на съпруга ми и собствените ми граници. Всеки ден се сблъсквах с неговите упреци, докато се борех с изтощение, самота и вина. Това е моят вик за разбиране и подкрепа, но и въпрос към всички: къде сбъркахме като общество?
Пиша тази история със сълзи на очи, защото болката и разочарованието още ме държат. След като съпругът ми отказа да ми помогне с нашия новороден син, рухнах от изтощение пред цялото семейство. Сега се чудя – има ли смисъл да се боря за този брак или вече всичко е загубено?
Казвам се Мария и съм баба на две прекрасни внучета. Обичам ги безкрайно, но все по-често се чувствам изтощена и невидима – сякаш съм просто даденост, а не човек с чувства и нужди. Болката ми идва не само от умората, а и от това, че никой не ме пита дали имам сили или желание да помагам – просто се очаква да съм винаги на разположение.
