Казвам се Елисавета. Родих дъщеря си и вместо да се радвам на майчинството, се оказах в центъра на битка между майка ми и свекърва ми. Разкъсвам се между двете, докато търся начин да запазя мира и себе си.
Всичко се промени в мига, в който видях бебето на най-добрата ми приятелка Ива и в очите му разпознах нещо, което ме разтърси до основи. Изведнъж трябваше да се изправя пред истината за брака си с Мартин, за приятелството ни и за това на кого всъщност мога да вярвам. Сега стоя пред руините на живота си и се питам дали е възможно да започна отначало.
Животът ми се преобърна, когато свекърва ми, Нора, посади съмнение в съпруга ми, Антон, че той не е бащата на нашето новородено дете. В тази буря от недоверие и болка трябваше да се боря за любовта си, за семейството си и за истината. Това е моята изповед за предателството, страха и надеждата.
Казвам се Мария и след години борба с безплодието най-сетне станах майка. Един телефонен звън от болницата обаче преобърна живота ми и ме изправи пред най-тежкото изпитание – да приема, че синът ми не е биологично мой. Това е моята история за болката, прошката и силата да обичаш въпреки всичко.
Казвам се Елица и живея в София. Моят съпруг, Димитър, сякаш е призрак в собствения ни дом – или е при майка си, или работи до късно. Най-болезненото е, че той не вижда нищо нередно в това, а аз се боря с усещането за самота и отчаяние.
Казвам се Мария и ще ви разкажа как една вечер, когато дъждът блъскаше по прозорците на панелката ни в Люлин, взех дъщеря си и напуснах мъжа, който беше забравил, че съм човек. Вътре в мен се бореха желанието да запазя семейството и нуждата да спася себе си. Днес се чудя – имах ли право да си тръгна или трябваше да остана и да се боря още?
В тази история разказвам за болезнената вечер, когато бившият ми съпруг ме обвини в алчност заради издръжката на нашата дъщеря. Преживях унижение, страх и гняв, докато се борех да защитя себе си и детето си пред лицето на несправедливостта. В този разказ търся отговори и подкрепа от всички, които са били в подобна ситуация.
Казвам се Десислава и тази история започва с вик в кухнята, докато бебето ми плаче, а мъжът ми настоява да гледам детето на сестра му. Изправена съм пред дилемата между семейния дълг и собствените си граници, докато се боря с умората и чувството за вина. В този разказ ще ви покажа какво означава да си майка в България, когато всички очакват от теб да си жертваш себе си в името на другите.
Още от първата ни среща с майката на съпруга ми, Мария, усетих, че няма да ме приеме. Тя не спря да ме обвинява в какво ли не, но най-страшното беше, когато ме наклевети пред социалните, че съм наркоманка и не мога да се грижа за дъщеря си. Тази история е за болката, страха и борбата да докажа истината и да защитя семейството си.
Една бурна нощ се изправих срещу съпруга си, Димитър, заради неговата постоянна липса – или е на работа, или при майка си. Майчинството ми се превърна в тиха битка със самотата и безразличието. Това е историята за търсенето на моя глас сред семейство, в което сякаш няма място за мен.
В тази история разказвам за моята борба с отглеждането на четири деца и как едва с четвъртото осъзнах колко важен е правилният режим на сън. През години на безсънни нощи, семейни конфликти и чувство за вина, открих нещо, което промени живота ни. Надявам се моят опит да помогне и на други родители, които се чувстват изгубени в хаоса на родителството.
Никога няма да забравя вечерта, в която заварих дъщеря си Мария в контракции, докато готвеше вечеря, а зет ми Петър спокойно гледаше мача. Този момент ме накара да се замисля колко често жените в нашето семейство и общество поставят себе си на последно място. Това е моята изповед за вината, пропуснатите разговори и надеждата, че можем да променим нещо заедно.
