Събуждам се отново от шума на кафеварката и напрегнатите гласове на родителите ми, усещайки тежестта на съжителството в нашия малък апартамент в Люлин. Караниците, липсата на лично пространство и невъзможността да се отделя ме задушават, но във вярата и молитвата намирам кътче спокойствие. Това е моята история за оцеляване, прошка и помирение със семейството и със себе си.
В една обикновена вечер в кварталната закусвалня, реших да седна при самотна възрастна жена, която изглеждаше напълно забравена от света. Не подозирах, че този малък жест ще преобърне не само нейния, но и моя живот. Сега се питам: колко често подминаваме хората, които най-много се нуждаят от нас?
На 21 години се чувствам по-самотна от всякога, въпреки че родителите ми са живи и работят. Те ме оставиха да се справям сама в най-важния момент от живота ми, а баща ми беше алкохолик, който тормозеше майка ми, докато тя безмълвно търпеше. Историята ми е болезнено осъзнаване, че понякога най-голямата болка идва именно от семейството, в което си се родил.
