След пенсионирането си се почувствах изгубена и ненужна. Преживях самота, отчуждение от семейството и борба със себе си, докато не открих нов смисъл. Това е моята история за търсенето на принадлежност и значимост в един свят, който сякаш е забравил за мен.
В тази история разказвам за вътрешната борба между любовта към внуците и желанието да живея за себе си след пенсиониране. Описвам напрежението в семейството, когато отказах да бъда постоянно на разположение като баба-бавачка. Споделям как открих смелостта да поставя своите нужди на първо място и как това промени отношенията ни.
В тази история разказвам за срещата си с Мария – моя бивша колежка, която на 70 години живее сама, без съпруг и с деца, които не я посещават. След нейната пенсия поех работата ѝ и тя ми помогна да се адаптирам, но когато разбрах за самотата ѝ, не можех да не се запитам дали тя самата не е допринесла за това. Историята ни въвежда в драмата на едно поколение, изправено пред самотата и отчуждението в българското общество.
След пенсионирането си, аз, Мария, намерих радост в създаването на ръчно изработени дрехи. Това ново начало ми донесе удоволствие, но доведе до конфликт с моята снаха и син, когато реших да се фокусирам върху страстта си, вместо да гледам внуците. Ситуацията се усложни, когато спрях финансовата подкрепа за тях.
Аз съм Виктория, баба на тригодишния Карсън, който започна да посещава детска градина, след като снаха ми Сиера се върна на работа. Въпреки че съм пенсионирана счетоводителка, все още работя с няколко клиенти. Ново развитие обаче напрегна връзката ми с внука ми и ме накара да се замисля за ролята си в семейството.
Моят баща и мащеха ми вече са пенсионери. Той е на 72, а тя на 68 години. Мащеха ми има здравословни проблеми и баща ми стана нейният основен грижещ се. Те винаги са били неразделни, подкрепяйки се един друг през всичко. Но напоследък нещата се промениха. Преди десетилетия той се ожени за жена с две деца и ние бяхме благодарни за семейството, което помогна да създаде. Сега всичко изглежда различно.
