В този разказ споделям как години наред работих в чужбина, за да осигуря по-добър живот на дъщерите си, но се оказах изправена пред неблагодарност и семейни конфликти. Вътрешната ми борба да си върна уважението и да намеря себе си се превърна в най-голямото ми изпитание. Историята ми е покана към всички, които някога са се чувствали използвани от най-близките си.
Казвам се Димитър и след шест месеца тежък труд в Германия се връщам у дома, за да открия, че всичко, за което съм се борил, е на ръба да се разпадне. Съпругата ми Мария е изхарчила почти всичките ни спестявания, а доверието между нас е разклатено до основи. Сега се чудя дали е справедливо само аз да нося тежестта на семейството или и Мария трябва да поеме своята част от отговорността.
Казвам се Снежана, на 59 години съм и живея в Пловдив. Преди двадесет години напуснах дванадесетгодишната си дъщеря Мария, за да работя в Италия, вярвайки, че това е единственият начин да оцелеем. Днес Мария не иска да ме погледне, а аз се чудя дали наистина имах избор.
Бях на гарата в Пловдив, когато за последно прегърнах дъщеря си, преди да замина за Гърция. Всяка вечер се питах дали съм предател или просто майка, която иска по-добро бъдеще за детето си. Сега, години по-късно, тя не може да ми прости, а аз не мога да си простя.
