Казвам се Марияна, на 56 години съм от Велико Търново. След смъртта на съпруга ми останах сама и се сблъсках с осъдителните погледи на близките си. Моята история е за смелостта да последваш сърцето си, въпреки страховете и предразсъдъците на околните.
Казвам се Мария, на 62 години съм и цял живот съм живяла за семейството си. Сега съм сама в празния си апартамент в София, където всеки звук отеква в сърцето ми. Това е моята история за болката на майчината любов, грешките, които не могат да се поправят, и надеждата, че децата ми ще намерят пътя обратно към дома.
Казвам се Мария и съм жена над шейсет, която цял живот е живяла за семейството си. Сега се боря с тишината на празната къща, чакайки вест от децата си и търсейки отговори за грешките и любовта си. Историята ми е за болката от самотата, съжаленията и надеждата, че кръвните връзки не се късат напълно.
Това е историята на едно българско семейство, което за първи път остава само, след като децата им заминават на лагер. В тишината на градината, между мен и съпруга ми Петър, изплуват стари рани, неизказани думи и страхове за бъдещето ни. През това лято се опитваме да разберем дали сме останали само родители или все още сме съпрузи.
На 21 години се чувствам по-самотна от всякога, въпреки че родителите ми са живи и работят. Те ме оставиха да се справям сама в най-важния момент от живота ми, а баща ми беше алкохолик, който тормозеше майка ми, докато тя безмълвно търпеше. Историята ми е болезнено осъзнаване, че понякога най-голямата болка идва именно от семейството, в което си се родил.
В тази история разказвам за най-тежкия момент в живота ми – когато семейството ми ме отхвърли заради избора ми да следвам вярата си. През болката, самотата и отчаянието, открих силата на молитвата и Божията любов, които ми помогнаха да се изправя. Днес вярвам, че прошката и надеждата могат да променят дори най-студените сърца.
Казвам се Мария и цял живот живях за другите – за сина си, за внуците, за семейството. Едва когато останах сама, осъзнах, че никога не съм живяла за себе си. Сега се питам: има ли смисъл да започна отначало, когато всичко изглежда изгубено?
Разказвам за живота си след развода с Александър, когато той пое грижата за двете ни деца, но бързо осъзна, че бащинството не е това, което си е представял. Виждам как ентусиазмът му угасва, а аз се боря между съчувствието и гнева си. Историята ми е за разбитите илюзии, самотата и трудните избори на едно българско семейство.
В тази история разказвам за болката и разочарованието, които изпитах, когато децата ми започнаха да ме забравят. След години саможертви и грижи, се оказах сама, бореща се с ежедневието и безразличието им. Стигнах до ръба и им поставих ултиматум, който преобърна живота ни.
Навърших 62 и за първи път в живота си се почувствах истински свободна. След два брака, безброй компромиси и години, прекарани в грижа за другите, осъзнах, че вече не искам да се връщам към оковите на брака. Това е моята история за любовта, разочарованията и новото начало, което си позволих да изживея.
В тази история разказвам за три български жени – Мария, Елена и Лилия – и как животът им се преобръща, когато любовта към съпрузите им угасва. Преживяванията ни са различни, но болката, съмненията и решенията, които трябва да вземем, са общи за много жени в България. Това е разказ за тишината между думите, за погледите, които вече не търсят разбиране, и за смелостта да признаеш истината пред себе си.
Казвам се Мария и днес пак се изгубих между рафтовете на големия супермаркет. С всяка стъпка усещах как светът около мен става все по-неразбираем и враждебен. Тази история е за битката ми с модерния свят, който сякаш забравя хора като мен.
