Поканена да пожертвам себе си в името на семейството, се изгубих между чуждите нужди и тишината на собствените си страхове. Всяка сутрин се будех с тревожното усещане, че гласът ми се е стопил, но лоялността ми не ми позволяваше да избягам. Докога принадлежността е дар, а кога клетка, от която няма изход?