Смъртта на съпруга ми разтърси целия ми свят и ме остави сама с двете ми пораснали дъщери. В борбата между нуждата от собствено пространство и желанието да бъда добра майка, взех най-тежкото решение в живота си – да ги помоля да напуснат дома ни. Това е разказ за болката, вината и надеждата, че някъде в тишината ще намеря себе си отново.
След смъртта на съпруга ми Иван вярвах, че се справям с мъката си, заобиколена от сина ми Георги и внуците. Но когато внукът ми Мартин ми подари кученце, неочаквани емоции и стари семейни рани изплуваха на повърхността. Историята ми е за това как едно малко същество разкрива скритите болки и надежди в едно българско семейство.
След внезапната загуба на сестра си, Мария, в трагичен инцидент, съпругът ми, Михаил, е погълнат от грижите за нейния съпруг, Иван, и техните три деца. С течение на месеците, непоколебимата му отдаденост към семейството на сестра му остави нашето собствено семейство пренебрегнато и забравено. Въпреки опитите ми да се свържа с него, Михаил остава дистанциран, оставяйки брака и семейния ни живот в криза.
Три години бяха изминали от смъртта на баща ѝ, но споменът за последния им разговор я преследваше. Баща ѝ седеше в любимото си кресло, очите му, някога живи и ярки, сега бяха помрачени от времето и болестта. Гласът му, някога силен и властен, беше омекнал до шепот. До него седеше внукът му, който често го посещаваше и знаеше всичко за неговите борби.
На прага на нов етап в живота си, млада жена се сблъска с опустошителна трагедия, която промени бъдещето ѝ завинаги. Вместо да стъпи в мечтите си, тя остана да скърби за преждевременната загуба на двете си най-близки приятелки, които бяха като семейство.
