Аз съм Мария, на 70 години, и живея сама в малък апартамент в София. След като децата ми отказаха да ме приютят, се почувствах изгубена и изоставена, но започнах да търся нов смисъл и радост в живота. Това е моята история за болката от самотата, борбата за приемане и малките чудеса, които ни връщат надеждата.
На 65 години, след като посветих живота си на децата си, се оказах изтласкана в ъгъла на собствения си дом. Сега живея със сина и снаха си, но се чувствам като натрапник. Това е моята история за саможертвата, пренебрегването и болката от това да бъдеш майка в България днес.
Казвам се Мария Георгиева и разказвам за едно лято, когато семейството ми беше на ръба да се разпадне заради пари, старост и стари обиди. Градината на родителите ми стана сцена на мълчаливи очаквания, неизказани упреци и болезнени истини. До днес се питам дали някога успяхме да си кажем всичко честно в очите.
След 35 години брак с Иван, вярвах, че нищо не може да ни раздели. Но тази Коледа, докато децата ни оставиха кучето си при нас и заминаха да празнуват с приятели, разбрах, че нещо в нас е необратимо счупено. Сега, на 62 години, стоя в съда срещу човека, с когото някога мечтаех да остарея.
В този разказ споделям как на сватбата ми баба Станка, на 102 години, поиска да бъде част от шаферките. Това нейно желание разтърси цялото ни семейство и извади наяве стари конфликти, но и ни сближи по начин, който никой не очакваше. Историята е за силата на семейството, прошката и смелостта да следваш сърцето си, независимо от възрастта.
Животът ми се преобърна, когато снаха ми ме помоли да се грижа за болната ѝ майка. През тези пет години се сблъсках с неочаквани предизвикателства, семейни конфликти и собствените си съмнения. Това е моята история за любовта, жертвата и неразбирането в едно българско семейство.
Останах сама след смъртта на съпруга ми, а децата ми не искаха да живея с тях. Преживях болка, унижение и безкрайни въпроси за своето място в техния живот. Търся смисъл и достойнство в години, когато най-много имам нужда от топлина и разбиране.
Това е историята на един дядо, който заедно със съпругата си решава да не отвори вратата на своите внуци. Любовта, която някога е била естествена и безусловна, се превръща в източник на умора и вина. В този ден аз се намерих, но и изгубих.
Миналата седмица майка ми дойде да живее при мен. Домът, който някога беше неин, вече не ѝ принадлежеше. Това е история за загубата, семейството и трудните избори, които правим, когато остаряваме.
Казвам се Ивана и съм разкъсана между грижата за малката си дъщеря и безсилието пред старостта на втория ми баща, Георги, който живее сам в рушаща се къща на село. Когато му предложих да отиде в дом за възрастни, неговият срив ме преследва, а чувството за вина и отговорност не ми дават покой. Това е история за любовта, жертвата и въпросите, на които и аз самата не намирам отговор.
Случайна среща в парка преобръща целия ми свят, когато след четиридесет години виждам първата си любов. Едно негово изречение ме връща към младостта, към болките и мечтите, които съм крила дълбоко в себе си. Тази история е за пропуснатите възможности, за прошката и за това какво означава да започнеш отначало, когато вече си мислиш, че всичко е отминало.
Казвам се Мария и тази история е за болката, която изпитах, когато собственото ми дете разруши всичко, в което вярвах. След като подписах документи с обещанието, че синът ми ще се грижи за мен, останах без дом и без надежда. Но дори и след най-голямото предателство, човек може да намери сили да започне отначало.
