Казвам се Мария и вече пет години живея с една болка, която не ми дава покой – нямам внуци. Дъщеря ми Елица и съпругът ѝ Димитър са женени отдавна, но домът ни остава тих и празен. В опитите си да сбъдна мечтата си, стигнах до ръба на отчаянието и се изправих пред истини, които никога не съм очаквала.
Казвам се Мария и съм баба на две прекрасни деца. Обичам ги безкрайно, но чувствам, че вече не издържам на очакванията на снахата и сина ми. В тази история разказвам за болката, умората и самотата, които изпитвам, когато ролята на баба се превърне в задължение, а не в радост.
След като защитих сина си по време на развода му, снаха ми София ме лиши от правото да виждам внуците си. Ситуацията е напрегната и сърцераздирателна, а съпругът ми Павел се опитва да ме успокои. Това е история за изпитанията на семейните връзки в лицето на трудностите.
След пенсионирането си, аз и съпругът ми решихме да инвестираме в малко имение на село близо до нашия град. Вложихме много усилия в създаването на красива зеленчукова и плодова градина, мислейки за нашите внуци. Реакцията на снаха ми обаче не беше това, което очаквахме, и доведе до неочакван обрат на събитията.
Обожавам внуците си и ценя всеки момент, прекаран с тях. Те са прекрасни деца, но подходът на сина ми към родителството ме тревожи. Той им дава твърде много свобода и по време на моите посещения домът става хаотичен. Опитвам се да ги насоча, но те настояват, че баща им позволява това поведение. Синът ми винаги ги подкрепя, оставяйки ме безпомощна.
Някои хора може да възприемат женитбата в по-късна възраст като опит да се почувстват отново млади. Дали това е така, не е ясно. Но Мария вече е взела своето решение.
