Ремонтирахме къщата на свекърва ми, а тя реши да я прехвърли на другия си син

„Блокирай я.“

Аз го казах първа, ама като го видях как наистина натиска копчето на телефона, ми стана… не знам. Все едно хем печеля, хем губя.

Павел остави телефона на масата и само каза:

„Стига. Няма да ме прави на глупак.“

А аз се разтреперих от яд.

Всичко тръгна от тая къща в село до Плевен, дето майка му – Мария – я държи от години. Празна, занемарена, прозорците лепени с тиксо, дворът – джунгла. Никой не ходеше, освен да остави буркани и да заключи. А тя все: „Ех, някой ден ще я оправим, че да има за децата…“

Преди шест месеца Павел ми вика:

„Майка ми се притеснява, че ще рухне. Айде да я стегнем малко. Пък и ще имаме къде да ходим лятото с малкия.“

Аз съм работеща, в счетоводна кантора, той – сервиз за климатици. Пари все не стигат, ама нали… като чуеш „къща“, все си мислиш, че е нещо стабилно. Започнахме: мазилки, боя, сменихме две врати, нов бойлер, оправихме банята, покривът го кърпихме с един майстор от селото. Само за материалите от Практикер и Бриколаж – да не ви казвам. Взехме и потребителски кредит 5000 лв., защото иначе нямаше как.

Мария идваше понякога, носеше кюфтета, домашни домати и вика:

„Браво, деца, браво, много хубаво става. Аз за вас го мисля, нали знаете.“

И аз се отпуснах. Признавам си, даже започнах да си представям как ще направим детска стая, как ще сложа люлка в двора.

Миналата седмица, в сряда, Павел се прибра с една физиономия… такава, дето нищо не иска да казва. Аз го натискам:

„Какво има? Пак ли в сервиза нещо?“

Той само:

„Майка ми е била при нотариус.“

„Е, и?“

„Щяла да прехвърля къщата. На Боби.“

Аз: „Какъв Боби?“ и после ми светна – деверът ми, по-малкият брат. Вечно без пари, вечно „ще почвам работа“, вечно някакви схеми. Живее в София под наем с приятелката си, сменят квартири през година.

„Павле… чакай, това е шега.“

Той: „Не е. Казала ми го днес. „Боби има нужда“, така каза.“

Аз избухнах.

„А ние? Ние какво сме – спонсори? Ние шест месеца какво правим там? За украса ли?“

Павел се тросна:

„Не викай, че детето спи.“

„А тя като ни прави на идиоти, тогава може!“

Звъннах ѝ още същата вечер. Вдигна ми с тоя неин глас, все едно нищо.

„Ало, Иве, кажи.“

„Мария, вярно ли е, че ще прехвърляш къщата на Боби?“

Тя пауза.

„Ами… да. Какво толкова?“

„Какво толкова?! Ние направихме ремонт! Ние! С наши пари!“

„Е, вие и без това ходите там, нали? Нали ви е било хубаво. Аз не съм ви карала.“

Тук аз вече… не знам как не хвърлих телефона.

„Ти ни казваше, че е за децата, че е за нас!“

„За децата е, Иве. Боби също ми е дете.“

„Да, ама ние сме тия, дето платиха!“

И тогава тя изстреля:

„А ти кой си, че да ми смяташ имота? Къщата си е моя.“

Говорихме още, ама то беше едно „ти си неблагодарна“, „все пари гледате“, „Павел много се е променил откакто се ожени“… и затворих.

Два дни не говорихме. Павел ходеше из нас като призрак. После, в неделя, дойде Боби. Без да се обажда. Седи на дивана, вади цигара, аз му казвам:

„Тук не се пуши.“

Той: „Добре, добре.“ и се усмихва едно такова… все едно сме приятели.

„Иве, не се филмирайте. Майка така е решила. Аз не съм я карал.“

Аз: „Не си я карал, ама ще вземеш къщата, нали?“

Той вдигна рамене:

„Ами да. Тя ми я дава. Какво да направя?“

Павел избухна тогава, за пръв път:

„Да кажеш „не“, бе, Боби! Да кажеш „чакай, брат ми да не е хвърлил хиляди там“!“

Боби се намръщи:

„Ей, не ми говори така. Аз имам проблеми. Наемът ми е скочил, работата…“

„Каква работа, бе? Ти последно беше куриер две седмици!“

И тук Боби изведнъж стана сериозен и каза нещо, дето ме удари странно:

„Вие си мислите, че на мен ми е лесно. Ама майка ви дърпа кредити заради вас.“

Аз: „Какви кредити?“

Павел пребледня. Гледа го:

„Какви кредити, бе?“

Боби се оплете, ама каза:

„Еми… оня твой стар заем… дето го беше забатачил преди години… майка го оправяше. Нали затова тогава ви даде пари за първоначална за апартамента…“

Аз се обърнах към Павел.

„Какъв стар заем? Какво е това?“

Павел гледа в земята. И мълчи.

Аз: „Павле?!“

Той тихо:

„Преди да се оженим… имах кредит. Бях го спрял, после лихви… Майка го покри частично. Не съм ти казал, защото… беше срам.“

Срам. Ей тая дума ме довърши. Значи аз съм дърпала нощни смени да закърпим бюджета, броила съм стотинки за детска градина и лекарства, а той имал „стар кредит“, дето майка му е плащала. И после тя стои и ми говори „вие само пари гледате“.

И пак… не е черно-бяло. Защото Мария реално е помагала. Не само се е правила.

Същата вечер Павел най-после ми каза още:

„Майка ми… има здравословни проблеми. Сърце. Не иска да ни занимава. Иска Боби да е близо до нея, да се върне в Плевен. Къщата му я дава, за да има причина.“

Аз само стоях.

„И ти това го знаеше?“

„Отскоро. Каза ми да не ти казвам, че ще се паникьосаш.“

Пак тайни.

На следващия ден Мария ми звънна от друг номер. Аз вдигнах, защото… кой знае.

„Иве, слушай. Не искам да се караме. Аз ви обичам. Но къщата… не мога да я оставя празна. Вие сте в града, работа, дете… Боби поне ще е там.“

Аз: „Ами нашите пари?“

Тя въздъхна:

„Ще ви ги върна. Не всичките наведнъж, ама… ще ви помагам. И да знаеш… аз не съм го решила, за да те накажа. Просто… гледам да си подредя нещата.“

И честно, за секунда ми мина, че може и да казва истината. После пак си представих как Боби си прави барбекю на нашите плочки и ме хвана яд.

Павел е между чука и наковалнята. От една страна, майка му му е помагала в миналото. От друга, ние сме тия, дето сега ще плащаме кредита за ремонта. А аз… аз не мога да преглътна, че ни оставиха да се набутаме без да ни кажат какво става. И ме е яд и на Павел, и на Мария, и на Боби, и на себе си, че се вързах.

Сега не си говорим с Мария, Павел наистина я блокира, а аз се чудя дали не прекаляваме, като я режем така, при положение че жената не е добре и не иска да тежи на никого. Обаче и ние не сме банка.

Май ще трябва да седнем с адвокат или поне да говорим нормално, ама в момента като ѝ чуя гласа и ми идва да затворя.

Вие какво бихте направили на наше място – бихте ли търсили парите за ремонта и скандал до край, или бихте преглътнали заради това, че тя е помагала преди и е болна?