Когато майка ми затръшна вратата на хосписа, аз разбрах какво всъщност бях загубила

„Не ме пипай“, каза майка ми и дръпна ръката си пред вратата на стая 12 в хосписа. Беше с онова тънко яке, дето го носи от години, и с една торба от аптека „Марешки“. „Щом си решила да ме оставиш тук, поне не се прави на разстроена.“

Направо ми причерня. Бях платила аванс, говорила с личната ѝ лекарка, търсила място две седмици, защото след инсулта не можеше да остава сама в Кършияка, а аз работя на каса в „Лидл“ и съм на смени. Мъжът ми е в Германия от осем месеца, праща пари, ама него го няма. Синът ми е в 11 клас и уж помага, ама той е дете. И пак аз излизах лошата.

„Мамо, не те оставям. Идвам всеки ден.“

„Както идваше при баща си?“

Това ме удари лошо. За баща ми не можех да слушам. Преди три години лежа два месеца в болницата на Пещерско шосе и аз наистина не ходех често. Все нещо — работа, дете, автобус, пари. А и той цял живот беше мълчалив, труден човек. Накрая умря и аз останах с едно такова… не знам. Все едно не съм довършила нещо.

Сестрата до нас се направи, че не чува. Майка ми влезе в стаята и седна на леглото с гръб към мен.

„Ще ти донеса нощниците довечера“, казах.

„Не си прави труда.“

Прибрах се и цял следобед треперех от яд. Обадих се на братовчедка ми Силвия.

„Твоята леля пак си играе на мъченица“, каза тя. „Цял живот беше такава. Или по нейното, или си неблагодарна.“

Да, ама не беше само това. Майка ми беше строга до ненормалност. В нас се ядеше в шест и половина. Учеше се на масата в кухнята. Не се излиза вечер. Не се спи у приятелки. На 17 ме хвана, че се виждам с едно момче от Мараша, и такъв скандал стана, че още го помня. „Докато си в моя дом, ще правиш каквото казвам аз.“ Това ѝ беше любимото.

После забременях на 19. От мъжа ми, де, тогава ми беше гадже. Майка ми три дни не ми говори. После каза: „Щом си решила да си провалиш живота, поне го направи без да чакаш аз да те издържам.“ И аз си събрах багажа и излязох. Оттогава уж се сдобрихме, ама никога не беше същото. Ходехме си на гости, помагахме си, но едно нещо си стоеше между нас като гардероб насред стаята.

След два дни отидох в хосписа с домашна супа. Майка ми беше по-мека. Изглеждаше и уплашена, което при нея рядко се вижда.

„Тук нощем е страшно тихо“, каза. „Само едни кашлици и стъпки.“

Седнах. „Можеш да дойдеш у нас за уикенда, ако искаш.“

Тя ме погледна остро. „У вас? На дивана в хола? Да слушам как внукът ми играе на компютъра до два посред нощ?“

„Е, какво искаш да направя? Да не работя ли?“

„Не. Искам да не говориш сякаш ми правиш милостиня.“

Тогава избухнах. Казах ѝ, че съм сама, че плащам ток, вода, кредит за пералня, че съм 42 кила нерви от месеци. Че тя не е единственият човек с проблеми. Че през целия ми живот все не съм достатъчна за нея.

Тя замълча. После каза тихо: „А ти за баща си достатъчна ли беше?“

Станах и щях да си тръгна. Тогава тя отвори шкафчето и ми подаде един плик. Стар, пожълтял.

„Това е за теб. Държах го, защото така беше по-добре.“

Вътре имаше писмо. От баща ми. До мен. Писано в болницата, седмица преди да умре.

Не можех да го чета от нерви. Излязох в коридора. Пишеше, че съжалява, че не е говорил. Че майка ми не е виновна за всичко, както аз си мисля. Че той е бил този, който е настоявал да е строга с мен, „за да не тръгне по лош път като сестра ми“. И че когато съм излязла от вкъщи бременна, майка ми искала да ме търси още същата вечер, а той не ѝ дал. Казал ѝ: „Да си носи последствията.“

Седнах на един пластмасов стол и ми стана лошо. Цял живот я бях направила в главата си чудовище, а него — горе-долу жертва на нейния характер. А той… той удобно беше мълчал, както винаги.

Влязох обратно и направо ѝ креснах: „Защо не ми го даде по-рано?“

Тя също се разкрещя: „Защото ти и без това го беше погребала! Само чакаше някой да ти потвърди, че аз съм виновната за всичко!“

„Не е вярно!“

„Вярно е. И аз бях виновна, да. Слушах го. Натисках те. Говорех ти ужасни неща. Това искаш ли да чуеш?“

Не знаех какво искам да чуя. Честно. Само стоях и плачех като идиотка, а една санитарка затвори вратата, за да не гледат другите.

После майка ми каза нещо, дето още ми кънти.

„Като ти се роди синът, дойдох пред блока. Стоях долу с една торба с бебешки дрехи. Ти не знаеше. Баща ти ми каза да не се качвам. Каза, че щом си избрала, ще се сетиш сама за майка си. Аз го послушах. И това няма да си го простя.“

Не знам защо, ама точно това ме смачка. Не големите думи, не писмото. А това, че е стояла долу пред входа с някаква торба.

Оттогава минаха две седмици. Взех я за три дни у нас. Беше ужасно. Кара се на сина ми за чиниите, мрънка за всичко, аз се паля за секунди. После я върнах в хосписа, после пак се почувствах като предател. Тя пък веднъж ме хвана за ръката и каза: „Не искам да умирам сърдита с теб.“ Аз ѝ отвърнах: „Тогава недей.“ Много тъпо, знам.

Сега търся жена по домовете през една агенция, за да може евентуално да се прибере у тях поне частично. Парите не стигат, брат ми е в Бургас и само обяснява по телефона как аз съм била по-близо. Майка ми ту иска да се прибира, ту казва, че няма да ми тежи. А аз ту искам да я прегърна, ту още ми идва да ѝ кажа всичко отначало.

Най-гадното е, че сигурността, която уж съм нямала с нея, сега ми липсва. Даже не самата тя понякога, а това, че е там някъде, че има на кого да се ядосам, на кого да звънна за рецепта за леща или да ѝ кажа, че Георги пак ме е изнервил по телефона от Германия. И ме е страх, че ако не оправим поне малко това, после пак ще остана с едно недовършено.

Не знам дали любовта оправя такива неща, честно. Понякога ми се струва, че само ги замазва. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли прибрали такъв родител у дома, след всичко, или има граница, след която прошката не стига?