Дългът на майка ми стана мое бреме: История за нежелано наследство
„Не мога повече!“ – извиках аз, хвърляйки телефона на дивана. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато се опитвах да осмисля последния разговор с майка ми. Елена, моята майка, винаги е била жена с чар и обаяние, но никога не е работила ден в живота си. Тя разчиташе на щедростта на богатите си приятели, които с времето започнаха да изчезват един по един. Сега тя беше сама и отчаяна.
„Ти си ми дъщеря! Длъжна си да ми помогнеш!“ – крещеше тя в слушалката. Но как можех да й помогна, когато самата аз едва свързвах двата края? Работех на две места, за да мога да си позволя малкия апартамент в София и да изплащам студентските си заеми. Всеки месец беше борба за оцеляване.
Елена беше взела няколко заема от различни банки и частни кредитори, настоявайки, че аз съм длъжна да ги изплатя. „Това е твоето наследство!“ – казваше тя с горчивина в гласа. Но какво наследство е това? Дългове и отчаяние?
Спомням си как като дете наблюдавах майка ми да се облича в скъпи дрехи и да излиза с богати мъже. Тя винаги се връщаше с подаръци – нови обувки, бижута или парфюми. Аз бях малка и не разбирах какво точно се случва, но усещах, че нещо не е наред. С годините започнах да разбирам истината – майка ми живееше на гърба на другите.
Когато приятелите й започнаха да изчезват, тя се обърна към мен за помощ. Първоначално се опитах да й помогна – плащах някои от сметките й, купувах й храна. Но когато започна да взема заеми на мое име без моето съгласие, разбрах, че трябва да сложа край.
„Трябва да поемеш отговорност за живота си!“ – казах й в последния ни разговор. „Не мога повече да живея в твоята сянка и да плащам за твоите грешки.“ Но тя не искаше да слуша. За нея аз бях просто средство за постигане на целите й.
Седях в малката си кухня и гледах през прозореца към оживената улица долу. Хората минаваха покрай мен, всеки със своите проблеми и грижи. Чудех се дали някой от тях е преживял нещо подобно. Дали някой друг носи тежестта на дълговете на родителите си?
Вечерта се срещнах с най-добрата си приятелка Мария в любимото ни кафене. Тя беше единственият човек, който знаеше всичко за ситуацията ми. „Не можеш да продължаваш така,“ каза тя, държейки ръката ми. „Трябва да намериш начин да се освободиш от този товар.“
Но как? Как можех да оставя майка си на произвола на съдбата? Въпреки всичко тя беше моя майка и аз я обичах. Но любовта не можеше да плати дълговете й.
В следващите седмици започнах да търся правна помощ. Оказа се, че някои от заемите са взети незаконно и мога да оспоря тяхната валидност. Това ми даде надежда, че може би ще успея да се освободя от част от дълговете.
Междувременно отношенията ми с майка ми ставаха все по-напрегнати. Тя не разбираше защо не искам да й помогна и ме обвиняваше за всичките си проблеми. „Ти си неблагодарна дъщеря!“ – крещеше тя по телефона.
Но аз знаех, че трябва да бъда силна и да продължа напред. Не можех повече да живея в страх и несигурност.
Един ден получих писмо от адвоката си – успяхме да анулираме няколко от заемите. Това беше огромно облекчение за мен и първата стъпка към ново начало.
Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си. Виждам жена, която е преживяла много, но е по-силна от всякога. Въпросът е: колко още хора живеят с тежестта на чуждите грешки? И кога ще намерят сили да кажат „стига“?