Когато сватбената сметка дойде, родителите разкриха празните си джобове

„Какво значи, че не можете да платите?“ – гласът ми трепереше от гняв и разочарование, докато гледах в очите на бъдещите си тъстове. Бяхме седнали около масата в малката им кухня, а Ани стискаше ръката ми под масата, опитвайки се да ме успокои. „Йордане, ние… ние просто не можем да го направим,“ каза Катерина, майката на Ани, с поглед, изпълнен с вина. „Обещахте ни!“ – настоях аз, усещайки как кръвта ми кипи. „Поканихте цялото си семейство и приятели, а сега казвате, че не можете да платите за тях?“

Ани ме погледна с очи, пълни със сълзи. „Моля те, Йордане, нека не се караме сега. Ще намерим начин.“ Но как? Как можехме да намерим начин да платим за сватба, която вече беше извън нашия бюджет? Бяхме планирали всичко до последния детайл – от цветята до музиката, от храната до мястото. Всичко беше перфектно… или поне така си мислехме.

Катерина и Мартин, бащата на Ани, бяха обещали да покрият половината от разходите. Те бяха настояли да поканят голяма част от семейството си и приятелите си, което значително увеличи броя на гостите. Сега обаче се оказа, че техните финансови възможности са били надценени.

„Знаеш ли колко много означава тази сватба за нас,“ продължи Катерина с тих глас. „Искахме всичко да бъде перфектно за вас двамата.“ Но какво значение имаше това сега? Перфектната сватба се превърна в кошмар.

След като напуснахме къщата им, Ани и аз вървяхме мълчаливо по улицата. „Съжалявам,“ прошепна тя. „Не знаех, че ще стане така.“ Обърнах се към нея и я прегърнах силно. „Не е твоя вина,“ казах аз. „Ще намерим начин.“

Следващите дни бяха изпълнени с напрежение и стрес. Опитвахме се да намерим начини да намалим разходите – отменихме някои от по-скъпите елементи и се опитахме да ограничим броя на гостите. Но все пак оставаше голяма сума за покриване.

Една вечер седяхме в нашия малък апартамент и обсъждахме възможностите си. „Може би трябва просто да отменим всичко,“ предложих аз с тежко сърце. „Не можем да си позволим това.“ Ани ме погледна с решителност в очите. „Не,“ каза тя твърдо. „Ще се оженим, независимо от всичко. Дори ако трябва да го направим само с най-близките ни хора в градината на баба ми.“

Тези думи ме накараха да осъзная колко важна е любовта ни. Не беше важно къде или как ще се оженим, важното беше, че ще бъдем заедно.

В крайна сметка решихме да направим малка церемония в градината на баба й. Беше скромно и красиво – точно това, от което имахме нужда. Семейството и приятелите ни бяха там, за да споделят този специален момент с нас.

След церемонията седнахме под звездите и си говорихме за бъдещето. „Знаеш ли,“ казах аз на Ани, „това беше най-доброто решение, което можехме да вземем.“ Тя се усмихна и ме целуна нежно. „Да,“ съгласи се тя. „Любовта ни е по-силна от всякакви трудности.“

Но все пак остава въпросът: защо трябваше да преминем през всичко това? Защо хората понякога поставят материалното пред истинските чувства? Може би никога няма да намеря отговор на тези въпроси, но знам едно – любовта ни е по-силна от всякакви изпитания.