Поръчах кетъринг за гостуването на свекървата и девера, вместо пак да готвя три дни сама

„Това ли измисли? Да ни изложиш с купена храна?“ Това ми каза мъжът ми, когато видя кутиите на плота. А аз в този момент бях толкова изтощена, че просто седнах на стола и го гледах, без да мога веднага да отговоря.

От години, всеки път когато неговите идват у нас, всичко пада върху мен. Говоря за истинско гостуване по български – салати, печено, нещо постно „за всеки случай“, предястия, домашна баница, десерт, ядки, мезета, маса да се огъва. И не за два часа, а за цял ден. После кафета, после още нещо сладичко, после вечеря от останалото, ама подредено наново.

На думи никой не ме кара. Само че нещата винаги стават по един и същи начин. Свекърва ми звъни: „В събота ще минем за обяд.“ Това „ще минем“ значи тя, деверът, понякога и неговото дете. Мъжът ми веднага казва: „Ще направим нещо хубаво.“ Не „ще направим“, а аз правя. Той в най-добрия случай минава през магазина за минерална вода и хляб.

И аз съм си виновна, няма да се изкарам света вода ненапита. В началото се стараех много. Исках да ме харесват, да не кажат, че съм мързелива, че не мога да посрещам гости. Даже когато се връщах от работа в петък смазана, пак почвах – пазар от кварталния супермаркет, после месарницата, после чистене, после готвене до късно. В събота ставам рано за още две манджи, а накрая сядам последна. И какво чувам? „Ох, соленичко е.“ Или: „Едно време ние си точехме корите сами.“ Благодарност почти няма. Най-много: „Е, нахранихме се.“

Последните месеци ми дойдоха тежко. На работа съкратиха хора и вършим двойно. Прибирам се с главоболие. Имаме и кредит, и аз наистина почнах да се разпадам. Предния път, след като си тръгнаха, плаках в банята. Не защото някой ме е обидил кой знае колко, а защото осъзнах, че никой дори не попита как съм.

Този път, когато пак ми казаха, че ще идват в неделя, аз направо усетих как ми става лошо. Казах на мъжа ми в сряда: „Няма да мога да готвя така, както друг път. Ако искаш, поръчваме храна или ти поемаш.“ Той ми отвърна: „Е, чак пък толкова. Ще направиш нещо по-лесно.“ Само че неговото „нещо по-лесно“ пак беше шопска салата, мусака, пиле, разядки и десерт. Попитах го: „Кое точно е лесното?“ Той се засмя и каза: „Е, ти си ги умееш тия неща.“

Тук може би сбърках и аз. Вместо да продължа разговора ясно, замълчах. Обидих се, натрупах го в себе си и в събота сутрин просто поръчах кетъринг от едно заведение наблизо – няколко готвени ястия, салати и дребни сладки. Платих ги с моята карта, без да му кажа. Не беше евтино, но си казах, че плащам за нервите си.

Когато видя опаковките, стана това. „Това ли измисли? Да ни изложиш с купена храна?“ Аз му казах: „Не, измислих да не припадна над печката.“ Той се ядоса: „Майка ми ще разбере веднага.“ Отговорих му: „Нека разбере. И без това не е сляпа.“

После дойде свекърва ми. Още като влезе, видя кутиите за топла храна до мивката, защото нямах време да ги изхвърля. Настъпи едно такова мълчание. После тя само каза: „Ясно. Вече така се посрещат гости.“ Аз казах: „Да, така, когато домакинята е уморена и няма помощ.“ Тя не повиши тон, което беше още по-неприятно. Само седна и каза: „Едно време и с деца, и с работа, пак си вършехме нещата.“

И тук вече изтървах нервите. Казах й: „Едно време може, ама аз сега не мога. И честно казано, не искам всеки път да се доказвам с тенджери.“ Мъжът ми ме сръга с поглед, все едно съм прекалила.

Обядът мина ужасно неловко. Никой не каза, че храната е лоша. Напротив, изядоха почти всичко. Но атмосферата беше ледена. Накрая деверът тихо каза: „Поне е вкусно.“ Свекърва ми само отвърна: „Не е там въпросът.“

След като си тръгнаха, стана по-големият спор. Мъжът ми каза, че съм го поставила в тъпа ситуация пред семейството му и че съм можела поне да му кажа предварително. И е прав за едно – трябваше да му кажа. Не за разрешение, а защото сме семейство и не е нормално да правя напук зад гърба му. Само че и той удобно пропуска друго – аз му казах няколко пъти, че не издържам, а той го чу като „мрънкане“.

Тогава ми излезе още нещо, което явно съм таила. Казах му: „Проблемът не е в готвенето веднъж. Проблемът е, че всички очакват от мен обслужване, а ти го приемаш за нормално.“ Той първо отрече. После замълча и каза: „Може би съм свикнал така.“

Оттогава не сме се разделили или нещо такова, но има напрежение. Свекърва ми не ми се е обаждала. Мъжът ми е по-тих и уж се държи нормално, но усещам, че още е засегнат. А аз, ако трябва да съм честна, не съжалявам за кетъринга. Съжалявам само, че стигнах дотам да го направя тайно, вместо по-рано да си поставя граници като човек.

Сега се чудя дали прекалих с начина, по който го направих, или просто най-накрая спрях да играя ролята, която всички бяха свикнали да получават от мен. Вие как мислите – неуважение ли е да поръчаш храна за семейно гостуване, или неуважението е да очакваш една жена да се трепе всеки път без едно „благодаря“?