В един дъждовен следобед, докато държа внучката си в прегръдките си, осъзнавам колко съм уморена и невидима за собственото си семейство. Снахата ми Мария ме приема за даденост, а синът ми Петър сякаш е забравил, че и аз имам нужди и чувства. Това е моят вик за разбиране и уважение, който се надявам да докосне всяка българска майка и баба.
В този разказ споделям как неочакваната поява на трето дете преобърна живота ми и този на съпруга ми. Борим се с умората, вината и страховете, докато се опитваме да бъдем добри родители, но често се чувстваме на ръба. Историята ми е покана за откровен разговор за трудностите на родителството и нуждата от подкрепа.
Казвам се Мария и съм баба на две прекрасни деца. Обичам ги безкрайно, но чувствам, че вече не издържам на очакванията на снахата и сина ми. В тази история разказвам за болката, умората и самотата, които изпитвам, когато ролята на баба се превърне в задължение, а не в радост.
