Когато чух защо брат ми е продал гаража на баща ни, вече бяхме казали неща, които трудно се връщат
„Ти нормален ли си бе, Иво? Как ще продадеш гаража без да ми кажеш?“
Това му го изкрещях пред входа на блока в „Люлин“, и сигурно половината вход ме чу. Беше събота, аз бях с детето, жена ми дърпаше малкия настрани, а Иво стоеше до една сива „Октавия“ и само стискаше телефона.
„Не съм го продал без да ти кажа“, каза той тихо.
„А как? По телепатия ли ми каза? От съседа на баща ни научавам, че гаражът вече е на някакъв човек от Божурище.“
Той само преглътна. Това още повече ме вбеси. След погребението на баща ни минаха седем месеца. Апартаментът остана на майка ни, а гаражът и една нивичка край Елин Пелин бяха на двама ни. Поне така си мислех. Не че ставаше дума за милиони, ама това ми беше от баща ми. И най-вече — защо криеш?
„Подписа ли нещо зад гърба ми?“
„Нищо не съм ти взел“, каза той. „Айде не тука.“
„Не, точно тука. Кажи.“
Майка ми слезе от таксито точно тогава. Явно Иво я беше викнал. Тя още от вратата почна:
„Стига сте се излагали пред хората.“
„Мамо, ти знаела ли си?“
Тя ме погледна и това нейното гледане… все едно аз съм направил нещо.
„Знаех.“
Направо ми причерня. „Супер. Значи само аз съм балъкът.“
Тръгнах си. Жена ми после цял път до „Обеля“ ми говореше да се успокоя, че сигурно има обяснение. Аз какво обяснение да измисля? Че брат ми тайно продава общ имот и майка ми му пази гърба?
Същата вечер му звъннах. Не вдигна. Писах му: „От понеделник пускам адвокат.“ Тогава той върна: „Пускай каквото искаш. Само не замесвай майка.“
Това „не замесвай майка“ ме побърка. На следващия ден отидох при нея. Тя живее още в стария апартамент в „Надежда“, където израснахме. Влизам, а тя седи на масата, сметки от „Топлофикация“, рецепти, едни пликове от болница.
„Колко пари взе Иво?“ я питам.
„Не започвай пак.“
„Ще започна. Мой баща е това, не само негов.“
Тя млъкна и само подреди листовете. После каза:
„Баща ти преди да почине имаше заем.“
„Какъв заем?“
„От бърз кредит.“
Аз направо се изсмях. „Тате? Той цял живот викаше, че тия са обирджии.“
„Взел е“, каза тя. „После втори. За лекарства, за изследвания… и за едни други неща.“
„Какви други неща?“
Тя пак замълча. Това семейно мълчане ще ме побърка някой ден.
Оказа се, че последните месеци баща ми не бил плащал само неговите лечения. Помагал и на дъщерята на сестра му във Враца, защото мъжът я бил зарязал с две деца. Аз за това нищо не знаех. На мен ми казваше: „Оправяме се, недей да пращаш.“ А аз, честно, и не настоявах много. Имах ипотека, малко дете, работа в склад в Казичене, все нещо не стигаше.
„И Иво знаеше?“
„Знаеше.“
„А аз не, така ли?“
„Ти все беше зает“, каза майка ми. „И баща ти не искаше да ти тежи.“
Това много ме засегна. Все едно съм някакъв чужд човек. Да, не ходех всеки ден, ама носех каквото мога, карах го по лекари, когато можех.
После дойде същинското. Гаражът не бил продаден точно „зад гърба ми“. Формално още се водел и на двама ни, но Иво бил взел капаро и подписал предварителен договор с познат нотариус, за да погасят най-спешните неща и да не тръгнат съдия-изпълнители. Подписът ми липсваше за финалната сделка. Значи още можех да я спра.
Тук вече не знаех дали да се ядосам повече, или да се хвана за главата. Защото от една страна — да, не е имал право. От друга — ако е вярно за дълговете, не е седял да си купува джанти.
Звъннах му пак. Този път вдигна.
„Ела в кафето до пазара“, каза.
Седнахме двамата и първите пет минути само се гледахме. После аз почнах:
„Що мълча?“
Той въртеше чашата. „Щото знам как щеше да реагираш.“
„А ти откъде знаеш?“
„Знам. Щеше да кажеш, че тате пак се е правил на спасител, а ние да му берем гайлето. И щеше да си прав.“
Това не го очаквах.
После ми каза и друго. Не само дълговете. Имало и една неплатена фактура от частна клиника, където Иво завел баща ми без да казва на никого, защото му обещали по-бърз преглед. Извадил пари от служебна каса в автосервиза, където работи, с идеята да ги върне след две седмици. Не успял. Хванали го. Шефът му не подал жалба, но го накарал до месец да върне всичко. Тоест Иво не криел само бащините дългове. Криеше и неговата простотия.
„Значи половината работа е да си покриеш задника“, му казах.
„Да“, каза ми в очите. „И половината е да не знае майка, че съм се изложил като ученик.“
„Тя знае.“
„Сега вече да.“
Направо ми стана мъчно за него и едновременно ми идеше да му ударя шамар. Защото той седеше там, не ми се правеше на герой, не се оправдаваше много, ама пак беше решил вместо мен. Пак беше преценил, че аз не трябва да знам.
„Защо просто не ми каза? Щяхме да измислим нещо.“
Той се изсмя сухо. „Ти? Ти три месеца ми обясняваше как едвам си връзваш кредита. Какво щеше да измислиш? И не исках да ме гледаш така.“
„Как така?“
„Като слабак. Като некадърник.“
Тук замълчах, защото… може би щях. Не знам. Аз много лесно съдя, това ми е ясно, ама и как да не съдя? Той сам си е навлякъл част от кашата.
Накрая аз поисках всички документи. Кредити, разписки, договор, всичко. Прегледах ги с един познат счетоводител. Оказаха се истински. Нямаше измама в смисъл да ме е окрал. Имаше мълчане, паника и тъпо мъжко инатене. Имаше и мое отсъствие, колкото и да не ми се признава.
Седмица спорихме дали да спирам сделката. Ако я спра, запазваме гаража, ама дълговете висят, а Иво рискува да го съдят от работа. Ако я пусна, приключваме с част от кашата, но все едно приемам, че може така — първо тайно, после „извинявай“.
Накрая подписах. Не защото му простих напълно. А защото не исках майка ми на стари години да трепери кой ще звънне на вратата. Само че му казах ясно:
„Още веднъж нещо да скриеш, приключваме.“
Той каза: „Знам.“ Ама дали знае, не съм сигурен.
Сега не си говорим като преди. Чуваме се, вършим каквото има около майка, но едно такова… има стена. Понякога си мисля, че ако беше дошъл при мен още в началото и беше казал: „Осрах се, помогни“, щях да избухна, да, но после щяхме да сме двама срещу проблема. Вместо това станахме двама един срещу друг.
И не знам кое е по-грозно — да криеш, за да пазиш другите и себе си, или да искаш пълна истина, когато може и да не ти хареса как изглеждаш в нея. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да подпишете, или да спрете всичко?