Майка ми не ми позволява да изхвърлям нищо: Живот сред купищата вещи и разбити мечти
— Мамо, моля те, нека поне тази кутия с празни буркани да изхвърлим! — гласът ми трепери, докато държа в ръце прашната кутия, а шестгодишната ми дъщеря Мария ме гледа с огромни очи от прага на кухнята.
Майка ми, Стоянка, стои до прозореца, стиснала ръце в престилката си. Не ме поглежда. — Не! Тези буркани може да потрябват. Всичко може да потрябва! — отговаря тя с онзи тон, който не търпи възражение.
В този момент усещам как стените на стария панелен апартамент се стягат около мен. Всяка стая е затрупана — дрехи от 80-те, стари списания, обувки без чифт, кашони с непотребни уреди. Всяко кътче е пленено от миналото на майка ми, а настоящето ни няма място тук.
Преди два месеца се разведох с Георги. След години на караници и студени вечери в едностайното жилище на свекърва ми, най-накрая събрах сили да си тръгна. Георги не можеше да ни предложи нищо — нито дом, нито подкрепа. Върнах се при майка ми с надеждата за ново начало. Но още с първата стъпка в апартамента разбрах, че тук няма място за мен и Мария.
— Мамо, Мария няма къде да си сложи играчките. Не може да спи на легло, пълно с вехтории! — опитвам се пак, този път по-тихо.
— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — избухва тя. — Всичко това е спомен! На баща ти, на брат ти…
Брат ми замина за Германия преди пет години и оттогава не се е обаждал. Баща ми почина преди три. Майка ми остана сама и започна да трупа още повече вещи. Казва, че така се чувства по-малко самотна.
Вечер, когато Мария заспи притисната до мен на стария разтегателен диван, аз плача без глас. Чувствам се като натрапник в собствения си дом. Искам да дам на дъщеря си уют и сигурност, но вместо това тя живее сред купища боклуци и спомени за хора, които вече ги няма.
— Мамо, защо баба не ни дава да подредим? — пита ме веднъж Мария, докато се опитва да намери място за новата си книжка между кашоните в хола.
— Защото й е трудно да се раздели с миналото — казвам й тихо и я прегръщам.
Но истината е по-страшна: майка ми не вижда как ни вреди. Не разбира какво причинява на внучката си. Не я интересува, че детето расте сред прах и хаос.
Един ден решавам да действам. Изчаквам майка ми да излезе до магазина и започвам да събирам стари вестници и счупени играчки в чували. Сърцето ми бие лудо — страх ме е как ще реагира. Когато се връща и вижда какво правя, избухва буря.
— Как смееш! Това е моят дом! Моите неща! — крещи тя и ме блъска по рамото.
— А аз? А Мария? Ние къде сме в този дом? — отвръщам през сълзи.
Съседите чуват скандала. На следващия ден леля Пенка от третия етаж ме спира пред входа:
— Мила, майка ти не е добре. Трябва помощ…
Знам го. Но каква помощ? Социалните? Психолог? Кой ще помогне на една възрастна жена, която не признава проблема си?
Дните минават в напрежение. Мария става все по-затворена. Рисува само кутии и буркани. Веднъж я чувам как казва на плюшеното си мече:
— Тук няма място за нас…
Сърцето ми се къса.
Опитвам се да говоря с майка ми вечерта:
— Мамо, моля те… Ако не за мен, поне за Мария…
Тя ме гледа с празен поглед:
— Когато ти пораснеш и останеш сама, ще разбереш…
Не знам дали ще разбера някога. Не искам да бъда като нея. Не искам дъщеря ми да помни детството си като лабиринт от кашони и скандали.
Започвам да търся квартира. Пари нямам — работя на две места, но всичко отива за храна и сметки. Приятелките ми казват: „Търпи! Това е майка ти.“ Но докога?
Една вечер Мария ме пита:
— Мамо, ще имаме ли някога наш дом?
Не мога да й отговоря. Само я прегръщам силно.
Понякога се чудя: колко жени като мен живеят така? Колко деца растат сред чужди спомени и чужда болка? Има ли изход от този омагьосан кръг?
А вие… бихте ли могли да живеете така? Или бихте намерили сили да избягате?