Самотна на фирменото парти: Защо мъжът ми не дойде и защо майка му не спря да пита?

– Защо пак ще ходиш сама, Мария? – гласът на свекърва ми, госпожа Петрова, проряза неделната тишина като нож през масло. Седяхме около масата, а аз усещах как бузите ми пламват. Съпругът ми, Димитър, мълчеше и ровеше в чинията си с лъжицата, сякаш фасулът ще му даде отговори на въпросите, които не искаше да чуе.

– Митко, ти защо не отидеш с жена си? Не е хубаво така – всички ще я гледат, ще си говорят. Какво ще кажат хората? – продължи тя, без да обръща внимание на напрегнатото ми мълчание.

– Мамо, казах ти вече – не обичам такива събирания. Още повече с нейните колеги. Не са ми приятни – отвърна Димитър с глух глас.

Стиснах чашата си с вода толкова силно, че се уплаших да не я счупя. Вътре в мен се бореха гняв и срам. Защо винаги трябва да се оправдавам? Защо моят живот е под микроскопа на всички около мен?

– Мария, ти какво мислиш? – обърна се към мен свекърва ми с онзи тон, който уж е загрижен, но всъщност е като изпит по морал.

– Мисля, че не е задължително да ходим навсякъде заедно – казах тихо. – Това е просто парти от работа.

– Просто парти! – възкликна тя. – Ами ако някой друг мъж ти обърне внимание? Ако хората решат, че имате проблеми? Митко, ти си мъжът в семейството!

Димитър въздъхна тежко и избърса устата си със салфетка. Погледна ме за миг – онзи поглед на умора и безсилие, който познавах до болка.

– Мамо, стига вече. Не искам да ходя. Мария може да се оправи сама. Не е дете.

Тя поклати глава и започна да мърмори нещо за „днешните жени“ и „разпуснатите нрави“. Аз гледах в чинията си и се чудех кога точно се превърнахме в статистика за провален брак в очите на собственото ни семейство.

След вечерята Димитър се затвори в хола пред телевизора. Аз останах в кухнята и мих чиниите с треперещи ръце. Сълзите ми капеха във водата, но ги преглъщах – не исках никой да ме види слаба.

На следващия ден на работа всички говореха за предстоящото парти. Колежката ми Веси ме попита:

– Ще доведеш ли Димитър този път? Миналата година беше много забавно с него!

Усмихнах се изкуствено:

– Не, този път ще съм сама. Не обича такива събития.

Веси ме погледна със съчувствие:

– Ех, Мария… Понякога мъжете не разбират колко е важно за нас това.

Вечерта вкъщи опитах да говоря с Димитър:

– Може би свекърва ти има право… Хората ще говорят. А и аз се чувствам сама понякога.

Той ме погледна уморено:

– Мария, не мога да се насилвам да бъда някой друг. Знаеш колко мразя тези събирания. Ако това е проблем… – замълча.

– Не знам дали е проблем – прошепнах. – Но ме боли.

Дните до партито минаха като в мъгла. Свекърва ми звъня няколко пъти „да провери“ дали Димитър не е размислил. Всеки път усещах как напрежението между нас расте като бурен в градината на брака ни.

Вечерта на партито облякох новата си рокля и сложих червило, което пазех за специални случаи. Погледнах се в огледалото и видях жена, която се опитва да изглежда уверена, но отвътре се разпада.

На входа на ресторанта колегите ме посрещнаха топло. Смяхме се, танцувахме, но през цялото време усещах погледите им – онези въпроси без думи: „Защо пак е сама?“

Когато се прибрах вкъщи след полунощ, Димитър спеше на дивана пред телевизора. Седнах до него и го гледах дълго. Чудех се дали някога ще разбере какво значи за мен просто да бъде до мен – не заради хората или майка му, а заради нас двамата.

Сутринта свекърва ми звънна рано:

– Как беше? Всички ли те питаха къде е Митко?

– Беше хубаво – излъгах. – Но щеше да е по-хубаво, ако беше дошъл.

Затворих телефона и останах дълго да гледам през прозореца към празната улица. В главата ми кънтеше един въпрос: Колко още може да издържи един брак между очакванията на другите и нашите собствени нужди?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да настоявате или бихте приели избора на партньора си?