Когато любовта се превръща в дълг: Историята на една майка

– Мамо, добре ли си? – гласът на дъщеря ми Елена звучи някак механично, сякаш чете реплика от сценарий. Часът е осем сутринта, а телефонът ми звъни за трети път тази седмица. – Да, Ели, добре съм – отвръщам тихо и се опитвам да скрия треперенето в гласа си. – Ако имаш нужда от нещо, кажи. – Ще ти кажа, благодаря ти.

Затварям телефона и се заглеждам през прозореца. Навън е мрачно, дъждът барабани по перваза, а аз усещам как празнотата в мен се разлива като студена вода. От години съм сама в този апартамент в Люлин. Пенсията ми стига колкото да си платя сметките и да си купя хляб и сирене. Понякога си позволявам шоколад, но само когато има намаление в кварталния магазин.

Децата ми – Елена, Мария и Стефан – са пораснали хора. Всеки със своите грижи, семейства и проблеми. Но откакто баща им ни напусна преди двадесет години, аз останах стожерът на този разпадащ се дом. Тогава бях на четиридесет и пет, с три деца и без работа. Помня как плаках цяла нощ, а на сутринта избърсах сълзите си и тръгнах да търся работа – чистачка в училище. Не беше лесно, но никога не съм се оплаквала пред тях.

Сега обаче усещам как нещо се е променило. Децата ми звънят редовно, питат ме за здравето ми, за лекарствата, за това дали имам нужда от нещо. Но в гласа им няма топлина. Няма я онази загриженост, която усещах преди години, когато бяха малки и ме прегръщаха силно. Сега всичко е станало формалност.

Преди месец получих писмо от нотариус – време е да уредя завещанието си. Апартаментът ми не е голям, но за тях това е възможност. Още помня как Мария дойде на гости след години отсъствие и първото нещо, което попита, беше: „Мамо, мислила ли си какво ще стане с апартамента?“ Усмихнах се горчиво и казах: „Ще го оставя на вас тримата.“ Тя кимна доволно и повече не повдигна темата.

Стефан рядко идва. Веднъж го попитах защо не намира време за мен. „Мамо, работя по дванадесет часа на ден! Не мога да тичам до Люлин всеки уикенд.“ Разбирам го, но понякога ми се иска просто да ме прегърне, да седнем заедно на масата и да си спомним старите времена.

Елена живее най-близо – само на две спирки с метрото. Но винаги има оправдание: „Децата са болни“, „Мъжът ми е командировка“, „Имам много работа“. Понякога се чудя дали изобщо й липсвам.

Днес имам рожден ден. Седя сама на кухненската маса с парче торта от магазина и чакам някой да почука на вратата. Телефонът звъни – Мария.

– Честит рожден ден, мамо! Да си жива и здрава! – казва тя бързо.
– Благодаря ти, Мария. Ще дойдеш ли днес?
– Ох, не мога… Много работа имам. Ще ти пратя подарък по куриер.
– Добре… Благодаря ти.

Затварям телефона и усещам как сълзите ми се стичат по бузите. Не заради подаръка, а защото пак съм сама.

Вечерта звъни Стефан.
– Мамо, честит празник! Как си?
– Добре съм, Стефане. Ще дойдеш ли?
– Не мога, мамо… Утре имам важна среща.
– Разбирам…

Оставам сама с мислите си. Спомням си как преди години правехме големи семейни вечери – смяхме се, спорехме за глупости, пеехме стари песни. А сега? Всеки е затворен в своя свят.

На следващия ден получавам обаждане от нотариуса: „Госпожо Георгиева, кога ще дойдете да подпишете документите?“ Отлагам срещата. Не мога да взема решение. Искам децата ми да ме обичат заради мен, не заради апартамента.

Вечерта Елена идва неочаквано.
– Мамо, трябва да поговорим – казва тя сериозно.
– За какво?
– За наследството… Знаеш ли колко трудно ни е на всички? Ако можеш да ни помогнеш сега…
– Ели… – прекъсвам я тихо. – Не мислиш ли понякога за мен? За това как се чувствам?
Тя ме гледа объркано.
– Мамо… Всички имаме проблеми…
– Аз също имам проблеми, Ели. Самотата е най-големият от тях.

Тя замълчава. Поглежда ме за първи път истински загрижено.
– Извинявай…

Не знам дали думите й са искрени или просто поредната реплика в този театър на задълженията.

Седя сама в тъмната стая и се питам: Кога любовта се превърна в дълг? Дали някога ще бъда обичана истински или завинаги ще остана само майката с апартамента?

Кажете ми – заслужава ли една майка повече от формални обаждания и празни обещания? Какво бихте направили на мое място?