Шест години като пенсионирана майка: Лято, което преобърна живота ми

– Пак ли ще ме оставиш сама, мамо? – гласът ми трепереше, докато гледах как майка ми стяга куфара си в коридора. Всяко лято, откакто се пенсионира, тя заминава за село при леля Галя и оставя мен – дъщеря ѝ, с двама тийнейджъри и един вечно недоволен съпруг.

– Ти си голяма жена, Мария! – отвърна тя, без да ме погледне. – Време е да се научиш да се справяш сама. Аз цял живот съм се грижила за всички ви.

Вратата хлопна. Останах в тишината на апартамента ни в Люлин, усещайки как стените се стягат около мен. Децата – Виктор и Ива – вече се караха за дистанционното. Мъжът ми, Петър, се прибра късно вечерта, хвърли чантата си и мълчаливо седна пред телевизора. Никой не попита как съм.

Първата седмица мина в опити да балансирам между работа от вкъщи и домакинските задължения. Виктор все забравяше да изхвърли боклука, а Ива се затваряше с часове в стаята си, слушайки музика на слушалки. Петър беше още по-отдалечен от обикновено – ядосан на света, на работата си в строителството, на мен.

– Защо не можеш да сготвиш нещо нормално? – изръмжа една вечер, когато сервирах бъркани яйца.

– Защото работя по цял ден и нямам сили! – избухнах аз.

– Майка ти щеше да направи мусака и таратор! – отсече той.

Това беше нож в сърцето ми. Винаги сравняваха всичко с нея – майка ми, която беше перфектната домакиня, готвачка и баба. А аз? Аз бях просто „пенсионираната майка“, която трябваше да поеме всичко след нея.

Седях нощем на балкона, пушех тайно и се чудех кога загубих себе си. Кога станах невидима за всички? Кога последно някой ме попита какво искам аз?

Една сутрин Виктор закъсня за тренировка по футбол. Крещях му да побърза, а той ми изкрещя в лицето:

– Ти нищо не разбираш! Само майка ти може да ме заведе навреме!

Ива пък плачеше нощем заради момче от училище, но не искаше да говори с мен. Само с баба си по телефона.

Петър започна да се прибира все по-късно. Заподозрях го в изневяра, но нямах сили да го разследвам. Бях твърде уморена от всичко.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Ива крещи:

– Омръзна ми от този дом! Всички само се карат!

Влязох при нея. Седеше на леглото със сълзи в очите.

– Иве, кажи ми какво те мъчи…

– Не мога! Ти си винаги заета или ядосана! Баба поне ме изслушва!

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път от месеци плакахме заедно.

На следващия ден майка ми се обади от село:

– Как сте?

– Не знам… – прошепнах аз. – Всичко се разпада без теб.

– Мария, ти си силна жена. Просто си забравила коя си. Не съм вечна. Трябва да намериш себе си.

Затворих телефона и дълго гледах снимката ни на стената – аз като малко момиче до майка ми на плажа във Варна. Тогава тя беше моят свят. Сега аз трябваше да бъда светът за децата си.

Реших да променя нещо. Започнах да излизам с децата – разходки в Южния парк, кино, сладолед на Витошка. Готвехме заедно, макар и нескопосано. Петър започна да забелязва промяната.

– Май… пак си станала онази Мария, която обичах… – каза една вечер тихо.

Погледнах го – уморен, но с искрица надежда в очите.

– Може би никога не съм спирала да бъда тя… Просто забравих как да бъда себе си.

Лятото свърши. Майка ми се върна – по-стара, но все така енергична. Прегърна ме силно.

– Гордея се с теб, Мария.

Сега знам: не съм просто пенсионирана майка. Аз съм жената, която оцеля сред бурята на семейството си и намери сили да бъде себе си отново.

Понякога се питам: Колко от нас са изгубили себе си в грижите за другите? И ще намерим ли смелост да си върнем живота обратно?