Тайните на един брак: Когато миналото не си тръгва

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! – изкрещях, когато вратата се затвори след Петър. Часът беше почти десет вечерта, а аз отново седях сама на масата, гледайки студената супа. Вече трета седмица той се прибираше късно, изморен, с някаква сянка в очите. – Извинявай, Мария, работата… – промърмори той и се опита да ме целуне по челото, но аз се дръпнах.

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше само закъснението. Не беше само умората. Беше усещането, че нещо важно ми се изплъзва. Че не съм част от живота му, а просто декор в собствения си дом.

На следващия ден, докато преглеждах банковите извлечения – навик, който придобих след като веднъж забравихме да платим сметката за ток – забелязах странен превод. Всеки месец от сметката на Петър излизаха 420 лева към някоя си Елена Николова. Името ми беше познато. Бившата му жена.

Сърцето ми заби лудо. В главата ми се завъртяха хиляди мисли. Защо? За какво? Какво още крие от мен? Реших да не казвам нищо веднага. Трябваше ми време да събера смелост.

Седях на терасата и пушех цигара след цигара. Майка ми винаги казваше: „Мария, не вярвай на мъжете, които имат тайни.“ А аз вярвах на Петър. Или поне така си мислех.

Вечерта го зачаках будна. Когато влезе, светнах лампата и му подадох банковото извлечение.

– Какво е това? – попитах тихо, но гласът ми трепереше.

Петър пребледня. Седна срещу мен и дълго мълча.

– Мария… Не исках да те тревожа. Елена има кредит за колата, която купихме докато бяхме женени. Остана на нейно име, но аз обещах да помагам със вноските…

– Обещал си? А на мен какво обеща? – гласът ми вече беше остър като нож.

– Моля те, разбери… Тя няма кой друг да ѝ помогне. Аз съм виновен, че я оставих с този дълг…

– А аз? Аз къде съм в цялата тази схема? – избухнах. – Ти криеш от мен! Лъжеш ме! Какво още не знам?

Петър се разплака. За първи път го виждах толкова слаб. Прегърна ме през раменете, но аз го отблъснах.

– Не мога повече така – прошепнах и избягах в спалнята.

Следващите дни бяха ад. Не говорехме. Ходех на работа като зомби, а вечер се въртях в леглото до сутринта. Майка ми забеляза, че нещо не е наред.

– Мария, какво става? – попита тя една неделя сутринта, докато пиехме кафе на балкона.

– Мамо… Петър ми е крил неща. Помага финансово на бившата си жена… Без да ми каже нищо.

Майка ми въздъхна тежко.

– Знаеш ли, понякога мъжете мислят, че правят добро, но забравят за най-важното – доверието у дома.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Дали можех да простя? Дали можех да продължа напред?

Една вечер седнахме с Петър на масата. Дълго мълчахме.

– Мария… Знам, че те нараних. Но ти си моето семейство сега. Не искам да те губя.

– И аз не искам да живея в лъжа – отвърнах тихо. – Ако има още нещо, което трябва да знам… кажи ми сега.

Той поклати глава.

– Няма нищо друго. Само това беше. Обещавам ти.

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и обич едновременно.

– Ще ти повярвам… Но ако още веднъж усетя, че криеш нещо от мен – край.

Той кимна и хвана ръката ми.

Минаха месеци. Доверието се гради трудно след такова предателство. Понякога се улавям как го наблюдавам скришом, как проверявам телефона му или банковите извлечения. Не съм горда с това, но болката още е жива.

Понякога се питам: Кога една жена трябва да прости? И кога трябва да си тръгне? Може ли любовта да победи лъжата?

Какво бихте направили вие на мое място?