Изневяра на прага: Историята на една разбита душа

– Как можа да ми го причиниш, Мария? – гласът на съпруга ми, Виктор, трепереше от гняв и болка. Стоеше на прага на спалнята ни, а в ръката му телефонът светеше с моя снимка на екрана. В този момент времето спря. Сърцето ми се сви, а в гърдите ми се надигна вълна от вина, която едва не ме задуши.

Само преди час лежах в леглото с най-добрия му приятел – Димитър. Бяхме се срещали тайно вече месеци наред. Всичко започна невинно – няколко чаши вино след една от онези дълги семейни вечери, когато Виктор работеше до късно. Димитър винаги беше до мен, когато се чувствах самотна. Усмивката му, топлината в очите му… всичко това ме караше да забравя за сивото ежедневие и студенината, която се беше настанила между мен и Виктор.

– Не мога повече така, Мария – прошепна Димитър онази вечер, докато лежахме един до друг. – Трябва да му кажем. Не заслужава да живее в лъжа.

– Не! – изкрещях почти истерично. – Ще го убиеш! Ще убиеш и мен! Не мога да го направя…

Точно тогава телефонът ми иззвъня. На екрана светеше името на Виктор. Не посмях да вдигна. Оставих го да звъни, докато сърцето ми биеше като лудо. След малко получих съобщение: „Къде си? Защо не отговаряш?“

Върнах се у дома късно през нощта. Виктор ме чакаше в хола, с чаша ракия в ръка и поглед, който не бях виждала досега – празен и студен.

– Къде беше? – попита той тихо.

– При майка ми… Тя не се чувстваше добре – излъгах без да мигна.

Той кимна, но знаех, че не ми вярва. От този момент нещо между нас се счупи безвъзвратно.

Дните минаваха в напрежение и мълчание. Димитър настояваше да сложим край на лъжите. Аз се страхувах – от истината, от самотата, от това да изгубя всичко. Но най-много се страхувах от Виктор – от болката, която щях да му причиня.

Една вечер, докато приготвях вечеря, телефонът ми пак иззвъня. Този път беше непознат номер.

– Мария? – чу се женски глас. – Знам всичко за теб и Димитър. Ако не кажеш на Виктор до края на седмицата, ще го направя аз.

Светът ми се срина. Кой беше този човек? Какво знаеше? Как беше разбрал?

Паниката ме обзе. Опитах се да се свържа с Димитър, но той не отговаряше. Прекарах нощта в сълзи и страхове.

На следващия ден Виктор ме посрещна с ледена усмивка.

– Имаш ли нещо да ми кажеш? – попита той.

– Не… – прошепнах едва доловимо.

– Сигурна ли си? Защото получих интересно обаждане тази сутрин…

Тогава всичко излезе наяве. Виктор беше разбрал за нас от жена си на Димитър – Елена. Тя беше намерила съобщенията ни и снимките в телефона му.

Последваха дни на крясъци, обвинения и сълзи. Майка ми ме нарече безсрамница. Баща ми не искаше да ме погледне. Сестра ми отказа да говори с мен. Дори децата ни усещаха напрежението и плачеха нощем.

Димитър изчезна от живота ми така внезапно, както беше влязъл. Остана само празнотата и болката от разбитото доверие.

Виктор поиска развод. Каза ми, че никога няма да може да ми прости. Останах сама в празната ни къща, заобиколена от спомени и снимки по стените.

Минаха месеци. Опитах се да започна начисто – намерих работа като продавачка в кварталния магазин, започнах да посещавам психолог. Но белезите останаха.

Понякога срещам Виктор по улицата – върви с наведена глава, а до него е новата му приятелка. Децата ни живеят при него през седмицата, а при мен идват само през уикендите. Всеки път когато ги изпращам обратно, сърцето ми се къса.

Често се питам: заслужаваше ли си всичко това? Можеше ли да постъпя по друг начин? Има ли прошка за хора като мен?

А вие… бихте ли простили подобно предателство? Или бихте избрали самотата пред лъжата?