„Лошата баба“: Историята на една майка между дълга и собственото си щастие
– Мамо, ти си най-лошата баба на света! – думите на дъщеря ми Елица още кънтят в ушите ми, докато седя сама в кухнята и гледам през прозореца към сивия двор. Навън вали ситен дъжд, а аз се чудя кога животът ми се превърна в безкрайна поредица от избори между чуждото щастие и моето собствено оцеляване.
Елица е на 35, без работа от половин година. Внуците – Стефчо и Мариянче – са на 5 и 7. Мъжът ми, Иван, е на легло от инсулта миналата есен. Аз съм на 55, още работя като касиерка в кварталния супермаркет, защото пенсията на Иван не стига дори за лекарствата му. Всяка сутрин ставам в 5:30, правя закуска за двама ни, сменям памперса на Иван, после тичам към магазина. Вечер се прибирам с натежали крака и празна душа.
Дъщеря ми идва често. Понякога носи децата, понякога идва сама – винаги с нови упреци. „Мамо, ти не разбираш! Всички мои приятелки могат да разчитат на майките си! Само ти все намираш оправдания!“
Поглеждам я – косата й е разрошена, очите – подпухнали. Знам, че й е тежко. Но и на мен ми е тежко. Никога не съм била от онези жени, които се оплакват. Родих я млада, на 20. Иван тогава беше строител – силен, весел, целият свят беше пред нас. После дойдоха преходът, безработицата, борбата за всяка стотинка. Елица порасна между опашките за хляб и скандалите вкъщи. Не й дадох много, но й дадох всичко, което имах.
– Мамо, не мога повече! – избухва тя една вечер. – Или ще ми помогнеш с децата, или… не знам какво ще правя!
– Елице, не мога да оставя баща ти сам – казвам тихо. – Той има нужда от мен. А и работя…
– Все имаш извинения! – прекъсва ме тя. – Защо другите могат, а ти не?
– Защото не съм като другите – прошепвам.
Тя тръшва вратата и си тръгва. Оставам сама с мислите си. Вечерта Иван ме гледа с тъжни очи:
– Не се кори, Миме… Ти си дала всичко за нас.
– А дали е така? – питам го. – Може би съм пропуснала нещо важно… Може би трябваше да бъда по-добра майка. Или по-добра баба.
На следващия ден Елица пак идва. Този път води Стефчо и Мариянче.
– Ще ги оставя тук за няколко часа – казва рязко. – Имам интервю за работа.
Поглеждам към Иван – той спи. Поглеждам към децата – гледат ме с огромни очи.
– Добре, останете – казвам им.
Три часа по-късно кухнята е разхвърляна, Иван се е събудил от шума и плаче от болка, а аз се чувствам като провалена жена. Когато Елица се връща, ме намира разплакана.
– Не мога повече така! – казвам й. – Обичам ви всички, но не мога да бъда всичко за всички!
Тя ме гледа дълго, после избухва:
– Ти никога не си искала да ми помагаш! Винаги си мислила само за себе си!
– Не е вярно! – извиквам аз. – Цял живот съм се жертвала за вас! Но сега… сега просто нямам сили!
Тя си тръгва обидена. Дните минават в мълчание. Внуците не идват повече. Иван става все по-зле.
Една вечер получавам съобщение: „Мамо, намерих работа. Ще се оправя сама.“
Сърцето ми се свива от облекчение и вина едновременно. Знам, че съм я разочаровала. Знам, че няма да ми прости лесно.
Седя до леглото на Иван и му държа ръката.
– Дали някога ще разбере защо не можах да бъда бабата, която тя искаше? Дали някой ще ме осъди за това?
А вие какво бихте направили на мое място? Може ли една жена да бъде едновременно добра майка, баба и съпруга в България днес?